Докато тичаше, се оглеждаше за годни за ядене неща — борови шишарки, ливаден лук или въобще каквото и да е. Стараеше се да яде по-малко от останалата в раницата му храна и се опитваше да си представи, че е на по-високо питателно ниво. Пестеше всяка хапка. Гладът го поддържаше буден по цяла нощ, но независимо от това успяваше да дремне неспокойно в часовете преди зазоряване.
На третия ден от този неочакван бяг за храна той излезе от гората на юг от Ювента Касма, където теренът бе разпокъсан от древното избликване на акуифера Ювента. Да тича през този терен по права линия бе доста сложна задача, а и беше по-гладен от всякога. А следващият му склад бе на два дена път оттук… Тялото му бе използвало всички резерви мазнина (или поне така се чувстваше) и сега караше буквално на мускули. Благодарение на този своего рода автоканибализъм виждаше всичко с невероятно остри ръбове и с ореоли около него — белотата сияеше отвсякъде, сякаш самата реалност излъчваше светлина. Скоро след този момент (знаеше го от личен опит) лунг-гом-па щеше да го доведе до халюцинации. И без това пред очите му плуваха множество червеи, черни точки, кръгове от малки сини гъби и зелени гущероподобни неща, които пълзяха по пясъка под краката му.
Ниргал събра всичките си останали сили, за да може да се ориентира в обстановката. Гледаше по равно както камъните под краката си, така и хоризонта пред очите си. Направо умираше от глад, виеше му се свят от липсата на храна, а в раницата му нямаше нищо, освен няколко глави ливаден лук, откъснати преди малко. Е, поне щеше да му помогне да се унесе по-бързо — беше толкова изтощен, че щеше да заспи, дори да не хапнеше нищо. Изтощението винаги побеждаваше глада.
Той се насочи със залитане към една плитка депресия върху могилката между две скали с размерите на къщи. Изведнъж отпред проблясна бяла светлина и пред него се изправи гола жена, която размахваше зелен пояс. Ниргал рязко спря, олюля се и застина при вида й. След това се сети, че понякога халюцинациите излизаха извън контрол. Само че тя наистина стоеше пред него, жива като пламък; по гърдите и краката й се стичаха кървави струйки. Безмълвно размахваше зеления пояс. След това зад нея пробягаха други човешки силуети, насочили се към следващата могилка, накъдето сочеше тя. Или поне така изглеждаше. Жената погледна към Ниргал, посочи с ръка на юг, сякаш сочеше и на него верния път, след което се затича. Стройното й бяло тяло плуваше във въздуха сякаш в повече от три измерения — силен гръб, дълги крака, закръглен задник. Вече се бе отдалечила доста. Зеленият пояс летеше във въздуха насам-натам, като че ли го използваше, за да му сочи верния път.
Внезапно Ниргал забеляза отпред три антилопи, чиито силуети, очертани от залязващото слънце, се бяха насочили на запад. А! Ловци. Хората изтикваха антилопите на запад. Бяха се струпали в дъгообразен строй пред тях и размахваха поясите си. Всичко това безмълвно, сякаш звукът бе изчезнал от света — никакъв вятър, никакви викове. Когато антилопите стъпиха на хълмчето, всички спряха да се движат, нащрек, но неподвижни. И ловците, и плячката им замръзнаха в някаква жива картина. Ниргал се боеше да мигне от страх, че цялата тази сцена ще изчезне, все едно никога не е съществувала.
Мъжката антилопа тръгна предпазливо напред, стъпка по стъпка, разваляйки ефекта от живата картина. Жената със зеления пояс се втурна след нея, без въобще да си прави труда да се прикрива. Останалите ловци изчезнаха от погледа му. Движеха се като светкавици — от една позиция на друга. Бяха почти голи, ако не се брояха набедрените препаски и потниците им. Стъпваха боси. Лицата на някои бяха оцветени в червено, бяло или охра.