Изкушавам се да нарека вечерта в четвъртък особена или може би дори зловеща, но честно казано, не ми достигат думи да опиша тази вечер. Излязох от квартирата след вечеря и тръгнах напосоки; на кино ли отидох, на разходка ли — не помня, а дневникът ми за 1939 година не говори нищо по този въпрос — страницата за тоя ден е празна.
Все пак зная поне защо е празна. На връщане оттам, където бях ходил — помня много добре, че беше вече тъмно, — се спрях на тротоара пред курсовете и погледнах осветената витрина на ортопедическата работилница. И тогава се случи нещо страшно. Изведнъж ме порази мисълта, че дори един ден да се науча да живея спокойно, разумно и почтено, аз навеки ще бъда обречен да бродя из някаква градина, в която растат емайлирани цокала и подлоги, а в средата й стърчи безок дървен идол-манекен с евтин бандаж за херния. Непоносима мисъл — добре че трая само няколко секунди. Помня, че хукнах по стълбите към стаята си, съблякох се и се хвърлих в леглото, без дори да пипна дневника, камо ли пък да пиша в него.
Но не можах да заспя с часове — тресеше ме. Слушах стенанията в другата стая и се мъчех нарочно да мисля за най-добрата си ученичка. Опитвах се да си представя деня, когато ще отида на гости в манастира. Ето, тя идва срещу мен — към високата мрежена ограда — свенливо, хубаво осемнадесетгодишно момиче, още непокалугерено, все още свободно да се впусне в света със своя избраник, който така прилича на Пиер Абелар14. Двамата вървим бавно и мълчаливо към другия край на зелената манастирска градина и там, изведнъж, аз обвивам непорочно ръка около талията й. Трудно беше да задържа това неземно видение и накрая аз го оставих да отлети и заспах.
Сутринта и следобеда в петък хвърлих каторжен труд, за да превърна в някакво подобие на дървета гората от фалически символи, която жителят на Бангор беше изписал старателно на скъпа хартия. Към четири и половина следобед бях вече толкова вцепенен умствено, душевно и физически, че само се понадигнах, когато мосю Йошото дойде за малко при моята маса. Той ми подаде плик — подаде ми го така бездушно, както келнерът подава менюто. Това беше писмо от игуменката на манастира, в който се намираше сестра Ирма. Игуменката уведомяваше мосю Йошото, че отец Цимерман, по независещи от него причини, е принуден да промени, решението си и не позволява сестра Ирма да следва повече курсовете „Приятели на великите майстори“. Тя изказваше дълбокото си съжаление, ако това решение причини някакви затруднения или неприятности на ръководството на курсовете, и изразяваше искрена надежда, че първата вноска в размер на четиринадесет долара ще бъде върната на манастира.
Винаги съм си знаел, че мишката, опарила се от искрите на въртящия се фойерверк, закуцуква към дупката си с нов, безупречно обмислен план как да убие котката. Прочетох и препрочетох писмото от игуменката, после дълго се взирах в него и накрая изведнъж го оставих и светкавично написах писма на учениците си — останалите четирима, — в които ги съветвах да се откажат завинаги от мисълта, че ще станат художници. Написах на всеки поотделно, че няма нито капка талант и напразно губи не само своето време, а и това на преподавателите. И четирите писма написах на френски. Щом ги свърших, излязох да ги пусна. Чувството на удовлетворение беше краткотрайно, но затова пък много приятно.
Когато стана време да се отправим тържествено към кухнята за вечеря, помолих да ме извинят. Казах, че не ми е добре. (Тогава, в 1939 година, говорех много по-убедително, когато лъжех, отколкото когато казвах истината — убеден съм, че мосю Йошото ме погледна с подозрение, като казах, че не ми е добре). После се прибрах в стаята си и седнах на една възглавница. Седях така повече от час, загледан в светлата дупка на транспаранта, без да пуша, без да си сваля сакото или разхлабя връзката. След това скочих изведнъж, взех няколко листа и легнах на пода, написах второ писмо на сестра Ирма.
Това писмо не изпратих. По-долу следва точно копие от оригинала.
Монреал, Канада
28 юни, 1939 г.
Драга сестра Ирма,
Дали не съм казал случайно в писмото си нещо обидно и непочтително, което е привлякло вниманието на отец Цимерман, а на вас е причинило неприятности? Ако е така, моля ви да ми дадете възможност поне да се извиня за тези неуместни думи, казани единствено с горещото желание да бъдем не само преподавател и ученичка, но и добри приятели. Може би молбата ми е нескромна? Аз вярвам, че не е.
14
Пиер Абелар (1079–1142) — френски философ-схоластик и богослов, осъждан на два пъти от църквата за дръзките си възгледи. — Б. пр.