Ще ви кажа чистата истина: не научите ли някои основни принципи в изобразителното изкуство, ще си останете завинаги може би много, много интересен художник, но никога няма да бъдете велик майстор. Според мен това е страшно. Давате ли си сметка колко сериозно е положението?
Може би отец Цимерман ви е накарал да се откажете от курсовете, смятайки, че те ще ви попречат да изпълните своя благочестив дълг. Ако е така, трябва да кажа, че според мен това е крайно прибързано и необмислено решение. Изкуството съвсем не би ви попречило да бъдете добра монахиня. Самият аз живея като грешен монах. Най-лошото, което може да ви донесе изкуството, е винаги да чувствате, че нещо не ви достига. Но това не е трагедия, мисля аз. Най-щастливият ден в живота ми беше преди много години — тогава бях седемнадесетгодишен. Трябваше да се срещна за обед с майка ми — в този ден тя излизаше за първи път навън след продължително боледуване — и се чувствах извън себе си от радост, когато изведнъж, както си вървях по Виктор Юго — това е улица в Париж, — се блъснах в един човек без нос. Моля ви, много ви моля, помислете над този случай. В него се крие дълбок смисъл.
Може би пък отец Цимерман ви е накарал да прекратите учението, защото манастирът не разполага със средства да плаща таксата. Ще ми се да се надявам, че именно това е причината, и то не само защото в такъв случай всякаква вина пада от мен, но и по чисто практически съображения. Ако причината действително е такава, нужно е само една дума от ваша страна и аз съм готов да ви предложа безвъзмездно услугите си за неограничено време. Не може ли да обсъдим този въпрос? Разрешете да ви попитам още веднъж кога са приемните ви дни в манастира. Имате ли нещо против да ви посетя идущата събота между 3 и 5 часа следобед в зависимост от разписанието на влаковете от Монреал за Торонто? Очаквам с нетърпение вашия отговор.
С дълбоко уважение и възхищение
искрено ваш
(подпис)
ЖАН ДЕ ДОМИЕ-СМИТ
щатен преподавател в курсовете
„Приятели на великите майстори“
П. П. В предишното си писмо ви питах между другото дали младата жена в предния план, облечена в синя дреха, не е Мария Магдалена, грешницата. Ако още не сте ми писали, може да не отговаряте на този въпрос. Много е възможно да греша, а не ми се иска в този период от живота си да изживея още едно разочарование. Предпочитам да остана в неведение.
Дори днес, след толкова години, ми става неудобно, като си спомня, че тръгвайки за курсовете в Монреал, си бях взел и смокинга. Да, наистина го бях взел и след като завърших писмото до сестра Ирма, го облякох. Работите вървяха натам, че трябваше да се напия и тъй като никога в живота си не се бях напивал (от страх да не би от пиянство да затрепери ръката, дето нарисува картините, които спечелиха три първи награди и т.н.), реших, че по този трагичен случай трябва да се облека изискано.
Докато съпрузите седяха в кухнята, аз се промъкнах по стълбата долу и се обадих в хотел „Уиндзор“, който приятелката на Боби, мисис X, ми беше препоръчала, преди да замина от Ню Йорк. Запазих за осем часа маса за един.
Към седем и половина, наконтен и зализан, подадох глава от стаята да видя дали не ме дебне някой от двамата Йошото. Не зная защо, но не ми се искаше да ме видят със смокинг. Нямаше никой и аз бързо излязох на улицата и се заоглеждах за такси. Писмото до сестра Ирма беше във вътрешния ми джоб. Смятах да го прочета, докато вечерям, за предпочитане на свещ.
Минавах пряка след пряка, но никакво такси не се виждаше. Започнах да се притеснявам. Вердюн съвсем не беше светски квартал и бях убеден, че всеки минувач се обръща след мен и ме изглежда с неодобрителен поглед. Когато стигнах до закусвалнята, където в понеделник бях излапал четирите кренвирша, реших да плюя на запазената маса в хотел „Уиндзор“. Влязох в закусвалнята, седнах в един отдалечен ъгъл и като прикривах с ръка черната си папионка, поръчах си супа, роле и кафе. Разчитах, че другите посетители ще ме вземат за келнер, който е тръгнал на работа.
При втората чаша кафе извадих неизпратеното още писмо до сестра Ирма и го препрочетох. Видя ми се малко неубедително и реших по-скоро да се прибера, че да го пооправя. Замислих се върху плановете си да посетя сестра Ирма и ми дойде на ум, че никак няма да е зле да си взема билет за влака още тази вечер. С тези мисли, които не ми дадоха така нужното ми ободрение, излязох от закусвалнята и забързах към квартирата.
Само след петнадесет минути ми се случи нещо съвсем невероятно. Зная, че това, което ще разкажа, носи всички неприятни белези на измислица, но си е чиста истина. Ще стане дума за една странна преживелица, която и до днес си остава необяснима за мен, но въпреки това ще ми се, ако това е възможно, да опиша случая без ни най-малък оттенък на мистицизъм. Да сторя обратното, би означавало да намеквам или да твърдя, че между духовните откровения на свети Франциск Асизки и престорената религиозност на тия, дето ходят само в неделя на черква, разликата е една и съща.