С Боби бяхме точно толкова подходящи за съжителство, колкото, да речем, един изключително възпитан и отстъпчив студент от горните курсове на Харвардския университет и едно изключително противно кембриджско вестникарче. А когато с течение на времето се изясни, че и двамата обичаме една и съща починала жена, това никак не ни помогна. Всъщност след това откритие между нас се установиха нетърпимо фалшиви отношения. Когато се сблъсквахме на прага на банята, ние се усмихвахме учтиво един на друг и сякаш всеки от нас казваше: „Само след вас, Алфонс.“
Един майски ден през 1939 година, около десет месеца след като се бяхме настанили с Боби в „Риц“, видяхме в един квебекски вестник (аз се бях абонирал за шестнадесет вестника и списания на френски език) голямо обявление от дирекцията на задочните курсове по живопис в Монреал. Обявлението подканяше — дори подчертаваше, че подканя особено fortement2 — всички квалифицирани преподаватели да подадат незабавно заявление за работа в най-новите, най-прогресивните художествени задочни курсове в Канада. Кандидатите трябваше да владеят отлично френски и английски език и само лица с безукорно поведение и неопетнена репутация можеше да участват в конкурса. Летният семестър на курсовете „Les Amis des Vieux Maitres“3 се откриваше официално на десети юни. Кандидатите трябваше да представят работи както от областта на чистото изкуство, тъй и от областта на рекламата, които да изпратят на мосю И. Йошото, директор на курсовете, бивш член на Императорската академия за изящни изкуства в Токио.
Още в същия миг, убеден, че по-добър кандидат от мен няма да се намери, измъкнах изпод кревата портативната машина на Боби и написах на френски страшно темпераментно писмо до мосю Йошото, заради което се отказах този ден от сутрешните занятия в художественото училище на Лексингтън Авеню. Само встъпителната му част беше около три страници и толкова разпалена, че просто димеше. Писах му, че съм двадесет и девет годишен и съм роднина на Оноре Домие — баща ми е негов племенник. Писах, че след смъртта на жена ми съм оставил малкото си имение в Южна Франция и съм дошъл временно — на това наблегнах специално — в Америка, където гостувам у един свой престарял роднина. Рисувам още от най-ранно детство, обясних аз, но следвайки съвета на Пабло Пикасо, един от най-старите и най-скъпи приятели на родителите ми, още не съм правил изложба. Обаче редица мои маслени платна и акварели красят един от най-изящните домове в Париж, при това не на някои nouveau riche4, и вече са gagne5 вниманието на едни от най-изтъкнатите критици в наше време. След преждевременната и трагична смърт на жена ми, починала от ulceration cancereuse6, съм бил дълбоко убеден, че вече няма да пипна четка. Но някои финансови затруднения напоследък са ме накарали да променя това толкова сериозно свое resolution7. Писах, че ще бъде чест за мен да представя свои работи на „Приятелите на великите майстори“, което ще сторя веднага щом ми бъдат изпратени от моя агент в Париж, на когото естествено ще пиша tres presse8. Накрая следваше: „С най-дълбоко уважение Жан де Домие-Смит.“
Докато измисля този псевдоним, изгубих почти толкова време, колкото и за написването на писмото.
Писмото беше написано на най-обикновена хартия, но аз го запечатах в плик с емблемата на хотел „Риц“. Сложих му марки за „препоръчано“, които намерих в чекмеджето на Боби, и тръгнах към фоайето да го пусна в кутията. По пътя се отбих при служителя, който разпределя пощата, да го предупредя, че ако се получи писмо на името де Домие-Смит, то е за мен. Пуснах писмото и към два и половина се вмъкнах в клас в часа по анатомия, който беше започнал в два без петнадесет. Съкурсниците ми за първи път ми се видяха съвсем свестни младежи.
През следващите четири дни използвах всичкото си свободно време — а и част от не съвсем свободното, — за да рисувам и направих повече от десет работи, които според мен бяха типични за американското приложно изкуство в областта на рекламата. Работейки предимно с акварел, но от време на време, за да покажа възможностите си, и с перо, изрисувах хора с вечерно облекло, които пристигат с лимузини на театрални премиери — сухи, стройни, суперелегантни двойки, които явно никога в живота си не бяха смутили някого поради небрежно отношение към хигиената на подмишниците и които, впрочем, може би въобще нямаха подмишници. Нарисувах загорели от слънцето млади гиганти с бели смокинги, които седяха на бели маси около сини плувни басейни и се чукаха прекалено възторжено с пълни чаши — коктейли с евтино, но ултрамодерно уиски. Нарисувах червенобузи, рекламогенични деца, които преливаха от щастие и здраве и протягаха празните си чинии и искаха с усмивка да им се сипе още закуска. Нарисувах засмени момичета с вирнати гърди, които караха водни ски без никаква грижа на този свят, защото бяха сигурно защитени от такива национални бедствия като кървящи венци, нечист цвят на лицето, грозни косми и липса на подходяща осигуровка за живот. Нарисувах домакини, застрашени от какви ли не опасности, ако не употребяват най-добрия сапун: сплъстени коси, изгърбена стойка, непослушни деца, изневяра, загрубели (но все пак тънки) ръце, неприветливи (но огромни) кухни.