— О, но това е толкова интересно! — възкликна гостенката на Боби, като очевидно очакваше с присъщата си поквареност да й подам под масата адреса си в Монреал.
— Но аз мислех, че ще дойдеш с мене в Роуд Айлънд — каза Боби.
— Мили, защо трябва да му разваляш удоволствието — обади се мисис X.
— Нямам такива намерения — каза Боби, — но бих предпочел да знам повече подробности за тази работа.
По тона му обаче разбрах, че той вече сменя мислено двата билета за купе с един спален вагон.
— Според мен това е най-милата, най-съблазнителната покана, която човек може да получи — обърна се топло към мен мисис X. Очите й святкаха от порочни желания.
В неделя, когато слязох на перона на Уиндзорската гара в Монреал, носех двуреден бежов габардинен костюм (на който давах страшно висока оценка), тъмносиня риза от вълнено трико, пастеленожълта памучна връзка, обувки в кафяво и бяло, сламена шапка (взета от Боби и малка за мен) и тъмночервеникави мустаци, пуснати преди три седмици. Посрещна ме мосю Йошото — дребничък човек, не повече от пет фута висок, с доста изпоцапан ленен костюм, с черни обувки и черна филцова шапка с обърната нагоре периферия. Той ми подаде ръка, без да се усмихне, и доколкото си спомням, без да каже дума. Изражението на лицето му беше inscrutable9, както е казано във френския превод на книгата на Сакс Ромер за Фу Ман-чу. Аз пък, кой знае защо, се ухилих до ушите. И нито можех да махна тази усмивка, нито поне да я потисна.
От гарата до сградата на курсовете имаше няколко мили и ние взехме автобус. Не съм сигурен дали мосю Йошото каза поне пет думи през целия път. Затова пък, качил единия си крак върху другия, аз говорех непрекъснато и току бършех запотената си длан в чорапа си. Сметнах за необходимо не само да повторя предишните лъжи — за родството с Домие, за починалата съпруга, за малкото имение в Южна Франция, — но и да ги доразвия. Накрая, за да не засягам повече тези мъчителни спомени (а те наистина започваха да ме измъчват), преминах на темата за старото и толкова скъпо приятелство, което родителите ми имаха с Пабло Пикасо, le pauvre Picasso10, както го нарекох аз. (Между другото, избрах Пикасо, защото смятах, че от френските художници най-известен в Съединените щати е той, а Канада аз направо причислявах към Съединените щати.) Само за сведение на мосю Йошото припомних — с подчертано състрадание към падналото величие — колко пъти съм му казвал: „Maitre Picasso, ou allez vous?“11 и как в отговор на този проникновен въпрос големият майстор е прекосявал с бавни, тежки стъпки ателието и неизменно се е спирал пред една малка репродукция на своите Le Saltimbanques12, спомняйки си за отдавна загубената си слава. На слизане от автобуса обясних на мосю Йошото, че нещастието на Пикасо се състои в това, че никога никого не слуша, дори и най-близките си приятели.
В 1939 година „Приятелите на великите майстори“ заемаха втория етаж на неголяма триетажна къща с крайно неугледен вид, която се намираше във Вердюн, най-грозния квартал на Монреал. Точно отдолу имаше ортопедическа работилница. „Приятелите на великите майстори“ разполагаха всичко на всичко с една голяма стая и един съвсем тесен клозет, чиято врата не се заключваше. При все това, когато влязох в помещението, то ми се стори необикновено представително. И не без основание: стените на „преподавателската стая“ бяха украсени с много картини — все акварели — на мосю Йошото. И досега понякога ми се присънва някаква бяла гъска, която лети по съвсем бледосиньо небе, при което — и това е главното постижение на този смел и опитен майстор — синевата на небето, или по-точно духът на тази синева, се отразява в перата на птицата. Тази картина висеше над бюрото на мадам Йошото. Всъщност това произведение и още две-три други, близки до него по майсторство, даваха атмосфера на стаята.
При влизането си сварихме мадам Йошото — с красиво вишнево-черно копринено кимоно — да мете „преподавателската стая“. Беше доста прошарена вече жена, с цяла глава по-висока от мъжа си и приличаше повече на малайка, отколкото на японка. Тя остави метлата, пристъпи към нас и мосю Йошото ни запозна. Видя ми се дори по-inscrutable от мосю Йошото. След това той предложи да ми покаже моята стая, като обясни на френски, че това е стаята на сина им, който заминал наскоро за Британска Колумбия, за да работи там в някаква ферма. (След продължителното му мълчание в автобуса, аз се зарадвах, че той проговори и го слушах с жив интерес.) Той започна да ми се извинява за това, че в стаята на сина му няма столове, а само възглавнички по пода, но аз веднага го уверих, че приемам това едва ли не като дар небесен. (Струва ми се, казах дори, че ненавиждам столовете. Бях толкова възбуден, че ако ми съобщеше, че в стаята на сина му ден и нощ има вода до коляно, сигурно щях да изрева от възторг. Тогава вероятно щях да го уверя, че имам някаква много рядка болест на краката, заради която е нужно поне осем часа на ден да ги кисна във вода.) След тези обяснения и извинения той ме заведе по разскърцана дървена стълба в стаята. Между другото подчертах в разговора, че усилено изучавам будизма. Впоследствие разбрах, че той и мадам Йошото са презвитерианци.