До късна нощ не можех да заспя — японско-малайската вечеря на мадам Йошото си стоеше несмляна в стомаха ми и непрекъснато се вдигаше нагоре като асансьор, а на всичко отгоре един от двамата съпрузи взе да стене насън от другата страна на стената. Беше висок, тънък, жален стон, който, би рекъл човек, идва не от възрастен, а от някое нещастно, недоносено пеленаче или пък от някое пребито животинче. (Този концерт се повтаряше след това всяка вечер, но аз не можех да разбера кой от двамата издаваше тия звуци и защо.) Когато ми стана нетърпимо да слушам стоновете в легнало положение, станах от леглото, обух си пантофите и седнах в тъмното на една от възглавниците, на пода. Седях така може би два часа и пушех цигари, като ги гасех в подметката на пантофа си и пусках угарките в горния джоб на пижамата. (Мосю и мадам Йошото не пушеха и в цялата къща нямаше нито един пепелник.) Заспах едва към пет часа сутринта.
В шест и половина мосю Йошото почука на вратата ми и съобщи, че закуската ще бъде поднесена в седем без петнадесет. Попита през вратата дали съм спал добре и аз отговорих утвърдително. После се облякох — избрах синия костюм като най-подходящ за един преподавател в деня на откриването на курсовете и червената връзка, подарена ми от мама — и без да се умия, се завтекох по коридора към кухнята. Мадам стоеше до печката и приготвяше за закуска риба. Мосю Йошото седеше по фланела пред кухненската маса и четеше японски вестник. Той ми кимна мълчаливо. Двамата бяха по-inscrutables от всякога. След малко ми беше поднесена някаква риба в чиния със слаби, но забележими следи от засъхнало доматено пюре по ръба. Мадам Йошото ме запита на английски — произношението й беше неочаквано приятно — дали не бих предпочел яйца, но аз отговорих: „Non, non, merci, madame“ и добавих, че никога не ям яйца. Мосю Йошото подпря вестника си на моята чаша за вода и тримата започнахме да ядем мълчаливо или по-точно те ядяха, а аз с мъка преглъщах храната.
След закуска мосю Йошото си облече в самата кухня риза без яка, мадам Йошото си свали престилката и тримата заслизахме един подир друг по стълбата към преподавателската стая. Там, на масата на мосю Йошото, бяха струпани дузина, а може и повече, огромни, издути, неразпечатани пликове. На мен те ми се сториха някак умити и вчесани — също като нови ученици. Мосю Йошото ми посочи моята маса, която стоеше самотна в другия край на стаята, и ме подкани да седна. После мадам Йошото пристъпи до него, а той започна да отваря пликовете. От начина, по който преглеждаха и подреждаха съдържанието им, личеше, че в това има някаква система; двамата непрекъснато се съветваха нещо на японски, а аз седях в другия край на стаята със синия си костюм и червената връзка и се мъчех да покажа с вида си с какъв интерес, но същевременно с търпение чакам указанията им и най-вече колко съм незаменим за работата. От вътрешния си джоб извадих няколко меки молива за рисуване, които бях донесъл от Ню Йорк, и ги сложих колкото е възможно по-безшумно на масата. По едно време мосю Йошото, кой знае защо, погледна към мен и аз му подарих свръхобаятелна усмивка. После изведнъж, без да ми кажат нито дума и без дори да погледнат към мен, двамата си седнаха на масите и се заловиха за работа. Беше седем и половина.
Към девет мосю Йошото си свали очилата, стана и се потътри към мен с няколко рисунки в ръка. Час и половина аз бях седял, без да върша нищо — само се мъчех да сдържам бунта на стомаха си. Когато мосю Йошото се приближи, аз станах бързо, леко приведен, за да не го смущавам с високия си ръст. Той ми подаде рисунките и попита учтиво ще бъда ли така добър да преведа от френски на английски неговите забележки. Аз отвърнах: „Oui, monsieur“. Той се поклони леко и се помъкна назад към масата си. Преместих моливите си на края на масата, извадих автоматичната си писалка и се залових — едва ли не съкрушен — с превода.