Вторият ми ученик се оказа петдесет и шест годишен „фотограф на висшето общество“ на име Р. Хауард Ричфийлд от град Уиндзор, провинция Онтарио. Той пишеше, че жена му години наред му досаждала и искала от него да се захване с тая доходна шашма, рисуването. Любимите му художници бяха Рембранд, Сарджънт и „Титиано“, но той добавяше съобразително, че не смята да работи по техния маниер. Поясняваше, че го интересува повече сатиричната страна на живописта, отколкото художествената. В подкрепа на това свое схващане той прилагаше порядъчно количество оригинални творби — масло и молив. Една от картините му — според мен неговият шедьовър — се е запечатала така в паметта ми, както се запечатват думите на популярни песнички. Това беше изобличителна творба, която третираше всеизвестната, делнична трагедия на младата невинна девица с руси, падащи по раменете коси и гърди като вимета, която бива престъпно прелъстена в черквата, под сянката на самия олтар, от своя духовен пастир. Безпорядъкът в облеклото на персонажа беше графично подчертан. Но всъщност аз останах поразен не толкова от разобличителната страна на картината, колкото от характера на изпълнението. Ако не знаех, че Риджфийлд и Бамби Крамър живееха на разстояние стотици мили един от друг, бих се заклел, че тя му е оказала известна помощ откъм чисто техническата страна.
Когато бях деветнадесетгодишен, чувството ми за хумор, с много редки изключения, беше моето най-уязвимо място и в критични мигове неизменно се парализираше, било отчасти, било напълно. Риджфийлд и мис Крамър предизвикаха у мен най-различни чувства, но нито за секунда не ме накараха да се засмея. Докато преглеждах работите им, на няколко пъти ми идеше да скоча и да изразя официално протеста си пред мосю Йошото. Но не бях много сигурен накъде можеше да избие този протест. Струва ми се, че се боях да не би само да пристъпя към масата му и да закрещя с писклив глас: „Майка ми почина и аз трябва да живея при нейния хубостник и в Ню Йорк никой не говори френски, а в стаята на вашия син дори няма столове! Как искате да науча тези двама идиоти да рисуват?“ Но тъй като отдавна бях свикнал да потискам пристъпите на отчаяние в себе си, натиснах си задника и не станах.
Третият ми ученик се оказа отново жена — сестра Ирма от метоха „Свети Йосиф“, която преподаваше по „готварство и рисуване“ в първоначалното манастирско училище край Торонто. Просто не зная откъде да започна описанието на съдържанието на нейния плик. Първо трябва да отбележа, че сестра Ирма вместо да изпрати своя снимка, беше изпратила, без всякакви обяснения, снимка на манастира. Освен това сега ми идва на ум, че не беше попълнила във въпросника графата „възраст“. Но иначе въпросникът й беше попълнен така, както може би никой въпросник в света не е бил попълван. Беше родена и отрасла в Детройт, щат Мичигън, където баща й работил като контрольор във „Форд“. Освен прогимназиалното си образование, имаше и една година в средно училище. Рисуване не беше учила никъде. Обясняваше, че преподава рисуване само защото сестра еди-коя си починала и отец Цимерман (това име запомних много добре — така се казваше и зъболекарят, дето ми извади осемте зъба) — та отец Цимерман я избрал за заместница на покойната. „Имам 34 дечица в класа по готварство и 18 дечица в класа по рисуване“ — пишеше тя. Любимите й занимания били да обича бога и словото божие и да събира листа, „но само когато сами са паднали на земята“. Любимият й художник бил Дъглас Бънтинг (признавам, че години наред след това търсих такъв художник, но и следа не намерих от него). Освен това пишеше: „Моите дечица обичат да рисуват бягащи хора, а мен в това съвсем не ме бива.“ Обещаваше да положи всички усилия, за да се научи да рисува по-добре, и изказваше надежда, че ще бъдем снизходителни към нея.
В плика имаше само шест нейни работи. (Всички те бяха неподписани — незначителна подробност, разбира се, но тя безкрайно ме зарадва. Всички картини на Бамби Крамър и на Риджфийлд носеха или подпис, или — което най-много ме дразнеше — инициали.) Тринадесет години има оттогава, но аз помня съвсем ясно шестте картини на сестра Ирма, а четири от тях са се врязали така рязко в паметта ми, че понякога смущават душевния ми покой. Най-хубава беше един акварел на амбалажна хартия. (Кафявата амбалажна хартия е много удобна, много приятна за рисуване. Мнозина големи художници са работили на такава хартия, особено когато не се е касаело за някой грандиозен замисъл.) Въпреки ограничения й размер (около десет на дванайсет инча) на картината беше изобразено с най-големи подробности пренасянето на тялото Христово в гроба в градината на Йосиф Ариматейски. Вдясно, на преден план двама души, очевидно слуги на Йосиф, носеха доста непохватно тялото. Йосиф Ариматейски вървеше непосредствено след тях, може би прекалено изправен за случая. На почетно разстояние зад него следваха галилейските жени сред пъстра, може би дори неканена тълпа от оплаквачки, зяпачи и деца и най-малко трима развеселени безбожници. За мен най-интересната фигура в картината беше една жена — на преден план вляво, — дадена във фас. Вдигнала дясната си ръка, тя махаше отчаяно някому — навярно на детето си или на мъжа си, а може би и на зрителя — и сякаш викаше: зарежи всичко и тичай насам. Две от жените начело на тълпата имаха ореоли. Нямах под ръка библия, затова можех само да гадая кои са те. Но Мария Магдалена веднага познах. Поне бях убеден, че това е тя. Тя вървеше напред, по-далеч от тълпата, спуснала ръце покрай тялото. Не издаваше с нищо скръбта си, по вида й не можеше да се разбере колко близък й е бил покойният през последните дни. Лицето й, както и всички останали лица в картината, беше изписано с евтина, готова боя с цвят на човешка плът. Стана ми безпощадно ясно, че сестра Ирма сама беше разбрала колко неподходящ е този тон и се беше помъчила неумело, но от все сърце да го посмекчи. Други сериозни недостатъци в картината нямаше. Или по-точно, всяка друга критика би била вече заяждане. Според мен това беше истинско художествено произведение, дело на голям, организиран талант и на бог знае колко часове непосилен труд.