Александър Беляев
Синият слон
Вятърът измени неочаквано посоката си и задуха от брега към океана. Бодливият снежен прах като змия запълзя след него между торосите1. Вятърът го подхвана на своите широки крила, завъртя го нагоре и го хвърли срещу бързо плъзгащата се шейна. В шейната имаше двама човека: голям и малък, баща и син. Бащата се казваше по чукотски — Ермечин, синът — по руски Пашка. Ермечин беше прехвърлил петдесетте. Той беше ловец. Пашка беше живял на света пет пъти по-малко от бащата. Той ходеше на училище и също беше ловец. Това знаеха всички. И майка му, и учителката, и началникът на зимовището Степанов, и лекарят Андрей Иванович, и радистите… Ермечин много пъти беше излизал със сина си в морето. Пашка му помагаше да управлява лодката, първи забелязваше в свободната от лед вода предпазливите животни, дереше нерпата2, а веднъж сам застреля морж. След този случай бащата и синът започнаха да ходят на лов като равни. Сега Ермечин караше Пашка за ваканцията от училище вкъщи. Пашка добре се учи цялата зима. Ермечин му подари за това нова берданка, а учителката — голяма красива книга. На кориците й бяха нарисувани зелени палми, ярко розов папагал с извит като моржов зъб клюн и голям, с увиснали уши слон. Нито едното, нито другото, нито третото Пашка беше виждал някога през живота си.
— Какво е това? — попита той, като посочи с пръст дългия нос на чудното животно.
— Слон — отвърна учителката. — Той живее в топлия юг. Книгата е най-хубавият подарък. Чети я внимателно.
— Най-хубавият подарък за ловеца е пушката — усмихна се Ермечин.
— Татко вярно казва — съгласи се Пашка. — Пушката е помощник на ловеца. Книгата обаче е също добро нещо.
Пашка още веднъж погледна слона и скри в пазвата на топлия кожух подаръка от учителката. След това бащата и синът седнаха в шейната. Ермечин подвикна, кучетата тръгнаха бързо и ги понесоха по снежната целина. Пашка, скрит от студа зад широкия гръб на баща си, току опипваше приклада на берданката.
— Пушката не е лисица, сама няма да избяга — успокояваше се той, но след всяко тръскане на шейната отново протягаше ръка към гладкия полиран приклад. За книгата също не забравяше. Тя лежеше под кожуха му и приятно му грееше гърдите като мъничко късче от този далечен, непознат юг, който беше нарисуван на корицата й. „Когато завърша училище — мислеше си Пашка, — ще се кача на някой параход и ще отплувам там, където живее този слон. Казват, че там е много горещо. Е, аз също ще разбера какво е това.“ Пашка много искаше да сподели тази мисъл с баща си, но при ловците не е прието да се разговаря без особена необходимост и той мълчеше. „Ще разкажа всичко на мама — реши накрая. — Тя е жена. Тя няма да ме осъди.“
Когато вятърът започна да духа в лицата им, Ермечин седна странично на шейната. Пашка направи същото като баща си. Пред тях се откри океанът и плаващите планини от син лед. Океанът беше спокоен и ясен. Зимните бури бяха вече стихнали, водата в свободните от лед пространства стана по-светла, торосите загоряха с преливащи се виолетови цветове. Малки вълнички люлееха в залива натрошения лед.
До голям леден блок, целия в дупки, пробити от нерпите, Пашка бутна баща си с лакът.
— Трябва да опитам пушката — каза той.
Ермечин спря кучетата. Те веднага легнаха, като скриха носове в пухкавата козина на корема си. Само водачът остана да стои с широко разтворени ноздри. Зимовището вече се виждаше и донасящият се оттам шум на двигателя дразнеше кучешкия апетит.
— Студено е обаче! — предупреди Ермечин. — Много е студено.
Пашка мълчаливо кимна в знак на съгласие.
— Тогава аз ще тръгна пеша, кучетата оставям на тебе — каза Ермечин, доволен от сина си.
Пашка отново мълчаливо кимна с глава и като истински каюр3, викна кучетата веднага щом Ермечин стъпи на крака. Впрягът стремително се откъсна от мястото си. Пашка тежеше толкова малко, че кучетата теглеха шейната почти без да се напрягат. Те бягаха много бързо, но Пашка все пак ги удари два пъти с тежкия прът, за да почувстват стопанина си.
Като заобиколи висок торос, шейната неочаквано спря пред лъкатушеща пукнатина в ледения блок, проточила се успоредно на брега. Пукнатината беше съвсем обикновена, подобна на десетки други, които непрекъснато срещаше впрягът по своя път: също такава лъкатушеща, зеленикава, със същите неравни, както при всички пукнатини, назъбени краища. Но кучетата, кой знае защо, не искаха да я прескочат, и като наостриха уши, легнаха на леда, притискайки се боязливо едно към друго. На Пашка това не се хареса. Като се разсърди, той удари с пръта водача. Кучето жално изквича и се дръпна назад. Тогава Пашка слезе от шейната и погледна в посоката, накъдето тръгна баща му. Ермечин беше вече далеч. Без да се обръща, той вървеше към зимовището с широка, плъзгаща се стъпка, като че ли се плъзгаше със ски. Пашка се зарадва, че баща му не видя неговия позор, хвърли пръта, свали от рамото си берданката и прекрачи към дупките в леда. Там, криейки се от вятъра зад ледените, искрящи тороси, обикновено се грееха на слънце ленивите нерпи. Пашка неведнъж се беше приближавал до тях на сигурен изстрел и сега се промъкваше, вглеждайки се зорко между торосите. Снегът около него на равното беше син, по върховете на преспите розовееше, краищата на дупките изглеждаха зелени, а океанът в разтопените места беше блестящ и черен. Към тези цветове Пашка беше привикнал отдавна и знаеше, че всички те съществуваха само когато свети слънцето. Щом то само за минута се скрие зад облаците, всичко наоколо веднага ще помръкне, ще посивее и само водата ще остане, както преди, блестяща и гъста.