— Дръж така! — каза капитанът и пак викна в машинното: — Да не се намалява скоростта! — А после отвори леко без усилия вратата на кабината и излезе на мостика.
Малинин помогна на все още стенещия Рогов и двамата се присъединиха към капитана, който с удивление оглеждаше морето.
А имаше наистина какво да се гледа.
Там, откъдето току-що се бе измъкнал „Миклухо-Маклай“, се люлееше тъмносиня с отблясъци завеса, която отвътре бе синя, а оттук превръщаше мрака на тайфуна в синева, от което той бе станал нежносин, като небето в тропиците, и странно тих, даже ням, сякаш някой го бе затворил в прозрачен аквариум, непропускащ нито вятъра, нито рева и грохота на вълните, беснеещи преди малко и изведнъж вкаменили се. Всичко това бе останало там, зад синята завеса, и ти се струваше, че корабът непонятно как я бе разкъсал. Но какво да приказваме: всичко бе толкова непонятно, невъзможно, просто им се е сторило, и вятърът, и вълните трябва да са били страшен сън.
Малинин направи крачка назад: под краката му нещо изскърца. Бяха парчета стъкла, кой знае защо неотнесени от водата. И този звук, неочакван, изведнъж му подсказа, че тайфунът не е мит, не е сън. И тогава капитан Артур Лепик каза:
— Такива неща не се случват в действителност.
А Рогов му отвърна с някаква странна интонация — нито удивление, нито насмешка:
— Прав сте, капитане, не се случват. Остава да предположим най-простото: всички сме се побъркали. Такова обяснение задоволява ли ви?
Вместо капитанът отговори Малинин:
— Странно побъркване: по-скоро прилича на масова халюцинация. Само че какво да приемем за халюцинация: тайфунът или пълното затишие? Ако е тайфунът, тогава ми обяснете: кой изпочупи стъклата в навигационната кабина, кой изкърти парапета на мостика? Ако се разходим из кораба, може да прибавим още стотина въпроса. А ако тайфунът е реалност, а пълното затишие — халюцинация, тогава защо не ни помете от палубата?
— Цяло дете сте — рече Рогов. — Вие не си представяте колко сложни могат да бъдат халюцинациите… — Той се засмя. — И аз не си представям — и се обърна към капитана: — Артур Янович, алармирайте всички, проверете състоянието на кораба, узнайте възстановена ли е връзката с брега и не намалявайте скоростта: трябва да се отдалечим колкото се може повече от дяволската синева.
Капитанът кимна и отиде в кабината. След няколко секунди засвири сирената, страшен звук в подозрителната тишина. Рогов се намръщи.
— Неприятен звук… Но да оставим шегите. Вие какво мислите, приятелю, за този феномен?
— За завесата ли? — Малинин сви рамене. — За синия тайфун ли? С фантастика не се занимавам, а и научно обяснение не намирам.
— А ненаучно?
— Може би силова бариера?
— Може би. Откъде?
— Състоянието на атмосферата… — той се поколеба — или друго: тайфуните съвсем не са изучени. Кой знае дали не носят силово поле, което при определени условия се превръща в нещо като пашкул около ураганната зона.
Рогов изхъмка и Малинин пак не разбра: одобрява ли налудничавата, му хипотеза, или не.
— А казвате, че не се занимавате с фантастика! — И Рогов погледна надолу, към палубата, където капитанът, придружен от старши помощник-капитана и боцмана, обхождаше владенията си, вероятно силно повредени от тайфуна. — Артур Янович — викна Рогов, — как е връзката?
Капитанът се спря и погледна нагоре. Гледаше явно не към мостика, а по-нагоре и като проследи погледа му, Малинин видя, че на върха на мачтата го няма обикновения червен флаг. Капитанът каза нещо на боцмана, който веднага изтича нанякъде, а капитанът викна:
— Няма връзка. Етерът мълчи. — И си тръгна, считайки въпроса за приключен.
— Работата е лоша — каза Рогов.
— Защо? — не разбра Малинин. — Тайфунът ще премине, връзката ще се възстанови. А и не сме далеч от брега — две денонощия път.
Рогов не отвърна: все се ослушваше, после предложи:
— Да слезем долу. Ще ви покажа нещо…
Малинин тръгна след него недоумяващ и развълнуван. Свикнал бе с Рогов, познаваше чудатостите му, например прекалената му тайнственост даже в най-простите неща. Но тази тайнственост бе само поза, а сега на Рогов не му беше до шеги. Малинин бе готов да се закълне, че учителят му е сериозно разтревожен от нещо.
Спуснаха се на палубата, минаха край капитан Артур Лепик, който наблюдаваше мрачно как моряците закрепят падналата от бурята спасителна лодка. Малинин не се стърпя и погледна нагоре: на мачтата отново се мъдреше червеният флаг — боцманът бе изпълнил веднага заповедта. Но флагът не се развяваше, както обикновено, а висеше неподвижно и Малинин едва сега забеляза, че вятърът съвсем е стихнал, сякаш се бяха върнали назад във времето, в онзи миг, когато капитанът гледаше барометъра си.