Завала знаеше, че партньорът му не се прави на интересен. Остин просто не обичаше изненадите. Когато времето позволяваше, той внимателно събираше и преценяваше информацията, преди да предприеме действие. Завала посочи надолу.
— Допускам, че няма да те изненадам особено, ако отбележа, че ще бъде по-скоро долу, отколкото горе.
— Да, долу има доста. Над милион и половина квадратни километра, според последните ми сведения. Въобще не си правя илюзии за мащаба на задачата ни. Може да си търсим, докато съберем стаж за пенсия от НАМПД и пак нищо да не намерим. — Остин смръщи вежди замислен. — Затова реших да тръгна от това, което ни е известно, а не от неизвестното.
Завала бързо подхвана нишката:
— Знаем, че целта е била в Съветския съюз. — Той посочи северозападния бряг на Аляска, където тромавите пръсти на бреговата линия — единствен спомен от някогашната сухоземна връзка — сочеха към Азия. — Какъв беше стратегическият обхват на летящото крило?
— Близо пет хиляди километра при скорост малко над осемстотин километра в час. Предполагам, че са увеличили още запаса гориво, за да нарасне максимално обсега на машината.
— Винаги може да се зареди във въздуха — посочи Завала.
— Мислех за това. Предполагам, че са се стремели да направят операцията възможно най-проста и кратка, за да не бъде разкрита.
Като взе един подострен молив, Остин очерта дъга от Бароу до делтата на Юкон.
Завала подсвирна тихичко.
— Това е почти на две хиляди километра от целта. Доста разстояние трябва да се прелети.
— По-голямо от дължината на много държави — призна Остин. — Затова се поставих на тяхно място. Момчетата на плаща и кинжала са искали да потулят колкото може по-дълбоко малоумната си операция. Изграждането на нова авиобаза би било скъпо и времеядно. А най-важното — би могло да привлече нежелано любопитство.
Завала щракна с пръсти:
— Използвали са стара база.
Остин кимна.
— По време на Втората световна война, Аляска гъмжи от оръдейни площадки и летища, поради опасенията от японско нашествие. Всяка червена точица на картата обозначава някогашно летище.
Завала помисли малко.
— Ами ако е било секретно?
— Положително е било. Поне досега. — Остин почука с молива картата в района на Номе и очерта голям кръг. — Тук ще намерим каквото търсим, макар всичко да си остава все пак игра на зарове.
Завала разгледа картата и устните му се извиха в усмивка, която беше негова запазена марка.
— Откъде си сигурен, че това именно е районът? Самолетът би могъл да излети от десетки други места.
— Помогна ми един дух. — Остин бръкна във вътрешния си джоб и извади малка тетрадка, свързана с телена спирала. Кафявата корица беше изтъркана, но все още можеше да се прочете надпис „Военновъздушни сили на САЩ“ и името, изписано с мастило точно под него. Кърт подаде тетрадката на Завала.
— Това е дневникът на бащата на Бъз Мартин, пилотът управлявал крилото в последната му мисия.
Завала се засмя радостно.
— Би трябвало да станеш фокусник. Това е повече, отколкото да извадиш някакъв си заек от шапката.
— Тоя заек сам ми скочи в ръцете. След като Сендекър се среща с Льогран, в ЦРУ се разровили и открили личните вещи на Мартин. Явно са бързали да се отърват от тях, защото ги дали на Бъз, без много-много формалности. Той открил тетрадката в бащината си униформа. Като сметнал, че може да има нещо важно в дневника, той ми го даде, преди да излетим от Вашингтон.
Завала запрелиства пожълтелите страници.
— Не виждам никъде карта.
— Не си очаквал да е толкова лесно, нали? — Остин взе дневника и го отвори на място, което бе отбелязал с листче. — Мартин е бил добър войник. Знаел е да си държи устата. По-голямата част от дневника е посветена на копнежа по жена му и сина. Но все пак, някои неща са се промъкнали. Нека ти прочета този абзац:
„На скъпата ми жена Филис и моя син Бъз. Може би някои ден ще можете да прочетете това. Имах много свободно вре ме и започнах този дневник в No Name105. Ако генералите разберат, ще си изпатя. Тази тайна е по-голяма дори от проекта «Манхатън». Както шпионите ми напомнят всеки ден, аз съм само един ням небесен жокей, който изпълнява заповеди, без да задава въпроси. Понякога се чувствам като затворник. С останалите от екипажа сме поставени под строг контрол. Така че, този дневник е нещо като протест — «Аз съм човек!». Хранят ни добре, Филис. Знам, че се тревожиш за това. Изобилие от месо и риба. Куонсетовата ни барака106 не е пригодена точно за полярния студ. Снегът се свлича от покрива, но металът е скапан изолатор. Печката бумти ден и нощ. В някое иглу щяхме да сме по-добре. Самолетът обаче, е настанен в първокласен хангар. Съжалявам, че се оплаквам. Късметлия съм да карам това съкровище! Не мога да повярвам, че толкова голям самолет, може да маневрира като изтребител. Това е машината на бъдещето.“
106
Куонсетова барака — По името на американския град Куонсет, където е произведена първата. Жилищно или складово помещение върху бетонова или друга основа. Направено е от гофрирана ламарина и има форма на поставена върху срязаната си част половинка от цилиндър. Използвана за пръв път от САЩ през Втората световна война. Неправилно наричана у нас „сферичен склад“.