Остин спря да чете.
— По-нататък пише, колко му е мъчно за дома и колко ще се радва, когато се прибере.
— Жалко, че Мартин не е могъл да се наслади на това завръщане. И представа е нямал, че е не само затворник, но и обречен.
— Мартин не е нито първият, нито последен патриот, жертван за онова, което големците наричат всеобщо благо. За нещастие, той няма да узнае, че малкият му дневник ни е посочил пътя към No Name.
— Това е по-мъгляво и от военните репортажи от онова време: „Някъде в Тихия океан“.
— И аз така си помислих, но си спомних една стара история. През 1850 година, британски морски офицер плава край бреговете на Аляска. Вижда неозначена на картата земя, скицира я и отбелязва „?Name“. Картографът в Адмиралтейството изчертава картата и приема, че бележката е наименование, а въпросителния знак е С. Като сметва „а“-то за „о“, обозначава новата земя на картата „Cape Nome“107, по-късно останало само Номе. Ето още от дневника: „Безпроблемен полет от Сиатъл. Самолетът се държи фантастично. Кацнахме тридесет минути след No Name“.
— Каква бе скоростта на крилото? — попита Завала.
— Седем до осемстотин километра в час.
— Значи, стигнали са триста до четиристотин километра след Номе.
— И аз така пресметнах. И тук започва да става интересно: „Погледнах от въздуха местоназначението ни. Казах на момчетата, че ми прилича на носа на стария Дъг.“
— Нос на дог?
— Не, името Дъг.
— Така се казват няколко милиона души — констатира Завала.
— Да, знам. И аз това си помислих, но прочетох по-нататък: „Трябва му една луличка и ще заприлича на старата Орлова човка“.
— Дъглас Макартър. Кой би забравил тоя профил!
— Особено пък ветеран от Голямата война. Освен всичко друго, Номе се намира на двеста и осемдесет километра от Русия. Реших, че си струва да поръчам няколко сателитни снимки и докато ти проспиваше полета над САЩ, аз ги проучих с лупа.
Остин подаде снимките на Завала, който ги разгледа и поклати глава:
— Не виждам нищо, което да наподобява орлова човка.
— И аз не видях. Нали ти казах, че няма да е лесно.
Все още изучаваха картата и снимките, когато пилотът съобщи, че започват спускане към летище Номе. Събраха си нещата в няколко сака и бяха напълно готови, когато самолетът спря пред сградата на малко, но модерно летище. Едно такси ги откара до града, по едно от трите местни шосета. Яркото слънце не можеше да стори кой знае какво за разнообразяване на монотонния лик на плоската, безлеса тундра, макар че в далечината личаха планинските очертания на Киглуайк. Таксито мина по „Фронт стрийт“, легнала край синьо-сивите води на Берингово море, пред сградата на кметството, строена в края на деветнадесети век, после покрай финиша на състезателната писта за кучешки впрягове „Идитарод“ и ги остави на рибарското пристанище, където ги очакваше зареденият догоре, нает за тях хидроплан.
Завала беше повече от доволен от самолета, едномоторен „Мол М-7“, с къс разбег за излитане. Докато Джо се занимаваше с него, Остин взе няколко сандвича и кафе от „Дебелия Фреди“. Не носеха много багаж. Главно дрехи, макар Остин да бе сложил в сака верния си револвер „Боуън“. Завала пък взе автомат „Инграм“, изстрелващ стотици куршума в минута. Когато Остин го попита, за какво му е подобно оръжие в полярната пустиня, той смотолеви нещо за мечките гризли.
Завала поведе машината на североизток, покрай бреговата ивица. Държеше го ниско, при скорост от двеста и осемдесет километра в час. Денят беше облачен, но без дъжда, с който бе прочут Номе. Бързо установиха метод на работа: Остин посочваше перспективен терен, а Завала правеше няколко кръга отгоре. Кърт защриховаше върху картата проверените участъци. Ловджийската им възбуда бързо се изпаряваше, докато машината навърташе километър след километър над зъбатия бряг. Яловата суша беше накъсана от гънки речици и плитки езера, с вода от стопен сняг.