Остин поддържаше настроението със стихове от Робърт Сървис, които Завала превеждаше на испански, но дори това не можа да ги развесели. Обикновено свежото чувство за хумор на Завала, започна да увяхва.
— Видяхме папагалски човки, гълъбови и дори човки от костенурка, но не и орлова — възмути се той.
Остин разглеждаше защрихованите участъци от картата. Оставаше още много.
— Имаме още много да прелетим. Искам да продължим. Ти как се чувстваш?
— Аз съм добре, но самолетът ще има скоро нужда от гориво.
— Преди малко минахме над нещо като рибарско село. Какво ще кажеш, да спрем за обяд и да заредим?
В отговор Завала наклони машината и обърна назад. След малко стигнаха реката, над която бяха прелетели и я следваха десетина минути, преди да съзрат купчината дървени къщички. Два хидроплана бяха закотвени в реката. Завала си избра прав участък и приводни самолета, почти като в учебник. Приближи до охлузен от времето кей, където ги очакваше плещест млад мъж, с кръгло като луна лице. Той им хвърли въже и каза:
— Добре дошли в село Тинук, с население сто шестдесет и седем души, повечето роднини! — Той се усмихна ослепително, като слънце върху първи сняг и продължи: — Казвам се Майк Тинук.
Нямаше вид на изненадан от внезапното спускане на двама странници от небето в отдалеченото му селце. При техните разстояния, жителите на Аляска прелитат стотици километри за едно кафе. Може би е свързано с ограничените човешки контакти извън Анкоридж, но местните хора изпяват всичко за себе си, още в първите пет минути на запознанството. Майк им разказа, как израсъл в селото, как работил като авиомеханик в Анкоридж и как се завърнал завинаги.
Остин обясни, че работят в Националната агенция по морско и подводно дело.
— И аз ви помислих за някакви държавни чиновници — кимна с разбиране Тинук. — Много сте чисти, за да сте по петрола или ловджии и прекалено самоуверени за туристи. Преди няколко години имахме тука една група от НАМПД. Проучваха Чукотско море. Какво ви води в страната на среднощното слънце?
— Правим геоложки проучвания, но трябва да призная, без особен успех — отвърна Остин. — Търсим участък, който се вдава във водата като клюн на орел.
Тинук поклати глава.
— Ей това там е моят самолет. Аз летя много, когато не ходя за риба или да помагам за елените, но вашето описание нищо не ми говори. Елате горе, в магазина, да погледнем картата.
Те се изкачиха по съмнителна стълбичка към сграда от дървени плоскости. Типичен за Аляска, смесен магазин. Комбинация от бакалница, аптека, сувенирен щанд и още много неща. Клиентите му се снабдяваха тук с препарати против насекоми, но и с видеомагнетофони, части за моторни шейни или консервирана храна.
Тинук разгледа малка карта на околността.
— Не, нищо не наподобява орлова човка. — Той се почеса по главата. — Може би, трябва да поговорите с Кларънс.
— Кларънс?
— Да, дядо ми. Той е обикалял доста наоколо и обича гости.
Погледът на Остин остана безизразен. Нямаше търпение да се вдигне отново във въздуха. Търсеше дипломатичен начин да отклони поканата, без да го обиди, когато видя окачена зад тезгяха пушка. Приближи, за да я види по-добре. Беше карабина М-1, използвана от американските пехотинци през Втората световна война. И по-рано бе виждал М-1, но тази беше изключително добре запазена.
— Ваша ли е? — попита той Тинук.
— Дядо ми я даде, но за лов използвам собствената си. Това оръжие има интересна история. Сигурни ли сте, че не желаете да говорите с Кларънс? Може да си струва!
Завала забеляза новосъбудения интерес на Остин.
— Нямам нищо против да се поразтъпча още малко. Поне няма да се тревожим, дали ще успеем да се приберем по светло.
Забележката на Джо беше съвсем уместна. Тук денят продължаваше повече от двадесет и два часа и даже след залез, нощта представляваше кратък здрач.
Майк ги поведе по кална улица край други бараки, банди кръглолики деца, заспали хъски108 и навеси, под които се сушаха яркочервени филета от сьомга. Приближи до една по-малка барака и почука на вратата. Някой се обади отвътре и те влязоха в единствената стая. Ухаеше на дървен пушек и някакво месо, което къкреше на газов котлон. Стаята беше оскъдно мебелирана с една кушетка в ъгъла и маса в средата, покрита с мушама на бели и червени квадрати. Край нея седеше древен като ледник старец и внимателно оцветяваше изрязана от дърво полярна мечка, дълга около петнадесет сантиметра. Няколко други фигури на вълци и орли, вече боядисани, стояха мирно в редица.