— Дядо, тия хора искат да им разкажеш за карабината.
Тъмни ориенталски очи светеха умно и закачливо на нарязано от хиляди бръчици лице. Кларънс носеше очила в тъмни рамки, а бялата му гъста коса беше грижливо причесана на една страна. Устата му се отвори в широка усмивка. Макар да бе прехвърлил осемдесетте, ръкостискането му можеше да счупи ръката на госта, а видът му беше на човек, който се бори с мечки. Но гласът, който би трябвало да кънти от това мощно тяло, беше мек като падащ сняг.
Внукът му каза:
— Трябва да се връщам в магазина. Докато дойдете, ще съм заредил самолета ви.
— Тези неща ги правя за един сувенирен магазин в Анкоридж — каза старецът, като бутна мечката и боите настрани. — Радвам се, че минахте насам. Идвате тъкмо за обяд. — Показа им два паянтови стола и без да обръща внимание на протестите, сипа на гостите си в нащърбени купички, имитация на китайски порцелан. Лапна една голяма лъжица, сякаш за да покаже, че не е отровно.
— Как е?
Остин и Завала внимателно опитаха яденето и го окачествиха като доста добро.
Старецът се стопи от удоволствие.
— Карибу109? — попита Завала.
Старецът бръкна в кофата за боклук и им показа консервна кутия от телешка яхния.
— Майк е добро момче — обяви Кларънс. — Той и жена му ми носят разни неща, та да не се налага да готвя. Тревожат се, че съм самотен след смъртта на жена си. Обичам гости, но не искам да ви досаждам.
Остин огледа стаята. Стените бяха украсени с първобитни харпуни и предмети на ескимоското изкуство. Репродукция на „Момче при зъболекаря“ от Нормън Рокуъл контрастираше със страховита моржова маска. Имаше семейни снимки, особено много на една набита, хубава жена, която навярно е била съпругата. Най не на място беше един компютър, сврян в ъгъла. Дядо Тинук забеляза развеселения поглед на Остин и обясни:
— Имаме вече сателит, за да могат децата да поддържат връзка с останалия свят. С тая машина си говоря с когото поискам, така че не съм самотен.
Кларънс не беше пустословен дърдорко, долови Остин. Беше доволен, че не се подаде на първоначалния си порив, да си тръгнат.
— Много бихме желали да чуем историята ви, ако нямате нищо против — каза той.
Дядо Тинук изсърба шумно остатъка от яхнията, остави купата в мивката и седна отново. Присви очи, сякаш не можеше да си спомни, но когато започна, стана ясно, че е разказвал всичко това и друг път.
— Един ден, преди много години, бях тръгнал на лов. Чакаха ме пъстърви и сьомги, лисици и карибу. Имах си малка алуминиева лодка и чудесен мотор. Добра работа ми вършеха. Беше далеч, за да се прибирам всеки ден, затова спях на старото летище.
Остин погледна Завала. Аляска е цяла нацвъкана с летища, които надали си заслужават името.
— Къде беше това летище? — попита той.
— Доста на север. Останало е от Голямата война. Прекарваха самолети за Русия и го използваха като междинна спирка. Дирижабли следяха за подводници. Не бе останало кой знае какво, но имаше барачка, в която можех да си запаля огън, да се стопля и изсуша. Можех да складирам там дивеча и да опушвам месото, докато дойде време да се прибирам.
— Кога беше това?
— Преди петдесетина години. Паметта ми не е като едно време. Но помня, когато ми казаха да не ходя повече там.
— Кой каза?
Старецът поклати глава.
— Месеци наред не видях жива душа. И един ден пристигат двама със самолет, тъкмо когато си приготвях пъстърва. Корави момчета. Показват ми значки, разправят, че били хора на правителството и ме питат, какво правя там. Давам им аз да хапнат риба и те поомекнаха. Казват, че щяло да има голяма тайна на базата и повече не можело да ходя там. Но щели да купуват всяка риба и дивеч, които им занеса. Единият ми даде пушката, която сте видели, та да ловувам с нея. Занесох им много риба и много дивеч, но никога в базата. Чакаха ме извън нея.
— Видяхте ли самолети?
— Разбира се. Много. Един път ловувах и видях един, дето бучеше като сто буйни потока. Голям колкото това село и с много особена форма.
— Каква?
Старецът отиде до стената и свали един харпун. Като полипа с пръст острия метален връх, каза:
— Нещо такова.
Погледът на Остин се втренчи в дядото.