Завала не отделяше очи от вдигащата се врата. Той не освобождаваше спирачките и в същото време увеличаваше притока на гориво до пълна мощност. Ако разполагаха с екипаж, Завала щеше да научи от бордовия инженер, дали двигателите се държат както трябва, но сега трябваше да разчита само на опитното си ухо. Не бе възможно да различи отделните турбини, но равномерният им рев го успокояваше.
Вратата като че се запъна за момент, после се освободи. Отпусна спирачките и машината тръгна. Завала натисна газта и нададе победен вик, когато излязоха на открито. Радостта беше кратка.
Големият, зелен хеликоптер беше точно пред тях. След като изстреля втората ракета, той се бе приземил и сега се намираше на пистата, на около километър от тях. Мъже в зелени униформи се готвеха за атака, когато от хангара, като чудовищно пиле от яйце, се измъкна черното летящо крило. Изненадата бързо се превърна в ужас и те се разбягаха, като отнесени от вятъра листа.
Пилотът на хеликоптера се бе облегнал на него с цигара в уста, когато забеляза чудовищния летателен апарат срещу себе си. Скочи в машината, където трябваше да вземе светкавично решение. Можеше да остане на място и да бъде ударен. Можеше да използва ракета или оръдие с надежда да уцели тънкия профил на самолета, а можеше и да излети.
Вниманието на Остин беше привлечено от ударите на гигантски кълвач по фюзелажа. Завала помисли, че някой от двигателите е аварирал и само отчасти бе успокоен от думите на Остин:
— Стрелят по нас. Имаш ли намерение да го вдигнеш това нещо или ще караш така до Номе?
Поради необичайното разположение в кабината, Завала не можеше да вижда всички контролни прибори. Като използваше хеликоптера за ориентир, Завала извика на Остин да му съобщава скоростта.
— Шестдесет! — оповести той.
Завала беше изненадан от постигнато ускорение, независимо от огромната маса и полуспадналите гуми. Трябваше здраво да държи лостовете, за да не позволи на носа да се надигне.
— Деветдесет!
Колесарите разплискаха плиткото езерце, но скоростта продължаваше да нараства.
— Сто и двадесет!
Завала усети как щурвалът олеква, което означаваше, че машината е близо до скоростта за излитане.
— Сто и шестдесет!
Завала преброи до десет и дръпна щурвала към себе си. И двамата забиха подметки в металния под, натиснали въображаемите педали на газта.
Огромният самолет сякаш скочи във въздуха. Завала смяташе, че ще минат без проблем над хеликоптера, но след като самолета застана под ъгъл във въздуха, той виждаше единствено синьото небе.
Пилотът отдолу най-после бе взел решение. Само че неправилно. Той погрешно бе преценил, че огромното, подобно на прилеп чудовище, затичало се към него по вечно замръзналата земя, ще го удари, ако остане на земята. Вдигна се почти в един и същи миг със Завала.
От своето място Остин ясно виждаше хеликоптера, препречващ курса на самолета. Без да очаква предстоящия сблъсък, Завала се бе съсредоточил върху излитането. От прочетеното за самолета, той знаеше, че поради голямото ускорение, въздушната струя ще отпори капаците на сектора, в който се прибират колесарите. Те бяха пригодени за по-бавните витлови двигатели и се прибираха в гнездата си мудно. Пилотите компенсираха този недостатък, като започваха прибирането веднага след отделяне от земята и се насочваха под остър ъгъл нагоре.
Ако не бе изпълнил тази маневра, двете машини щяха да се блъснат. Те се разминаха на косъм, но пространството се изпълни със страхотен метален трясък, когато колесарът се удари в ротора на хеликоптера. И двете устройства станаха на парчета. Хеликоптерът сякаш се поколеба за миг, преди да тупне на земята, където избухна в облак пламъци. Самолетът подскочи от удара, но Завала го овладя. Продължи да се издига, докато стигна хиляда и петстотин метра.
Чак сега той си даде сметка, че бе забравил да диша. Изду бузи и задиша толкова бързо, че му се зави свят. Остин му каза да установи повредите. От високото си кресло, той огледа корпуса. Беше целият в дупки. Парченца алуминий продължаваха да се откъртват, а вторият двигател запуши.
— Прилича на швейцарско сирене, но е яка машина.
Насочиха се към Номе. Нямаше нужда да летят на голяма височина и той поддържаше около хиляда метра. След известно време започна да се смее.
— Какво ти е толкова смешно compadre110? — попита Остин от креслото си, докато бърникаше в радиостанцията.
— Питам се какво ли ще си помислят, като ни видят да пристигаме с петдесетгодишен бомбардировач, целият надупчен.