Погледът му бе привлечен от внезапно раздвижване. Неколцина мъже в тъмни униформи тичаха към края на пристана. Далече беше, за да различи подробностите, но не би се изненадал, ако семейният албум на „Гогщад“ включеше и негова снимка с парашут.
Кеят се загуби в килватера на лодката, докато тя прелетя още два километра на юг. Когато излязоха от полезрението на мъжете, Остин даде знак на Завала да го спусне. Винчът113 на лодката започна да го придърпва, както дете прибира хвърчилото си. Полегатото кресло пльосна във водата и остана над нея. Остин благодари мислено за това нововъведение. Ако бе използвал някогашната ремъчна люлка, щеше да потъне във водата. Дори и лете, температурата й не надвишаваше петнадесет градуса.
— Забеляза ли нещо интересно? — попита Завала, докато му помагаше да се качи в лодката.
— Нямаше червена пътека за почетни гости, ако това имаш предвид.
— Стори ми се, че забелязах почетен караул на кея.
— Излетяха като попарени при второто ни минаване. Прави бяхме да очакваме силна охрана.
Предположили бяха, че районът ще се охранява добре и че е безсмислено да правят опити да се промъкнат в него. Като приеха, че много често най-безобидно изглежда онова, което най-много се набива в очи, те показаха на собственика на лодката и парашута служебните си карти от НАМПД, плюс пачка долари, с молба да им ги отстъпи за няколко часа. Уведомиха го, че извършват разследване по делата на мафията, което звучеше правдоподобно, предвид близостта на казината. Като отчете, че му предлагат повече от седмична печалба, собственикът се остави да бъде убеден.
Остин помогна на Завала да приберат парашута и креслото, после от една непромокаема чанта, извади скицник и химикалка. Като се извини за художническите си способности, които си бяха съвсем прилични, той направи няколко скици на видяното от въздуха. Носеше и доставените от Йегър сателитни снимки и ги сравни с нарисуваното. Кеят беше свързан с алея през платото, посредством стълба. Тя на свой ред се разширяваше и водеше към главната сграда. Едно отклонение свързваше пътя с хеликоптерната площадка.
— Атака откъм водата по всички правила се изключва като възможност — отбеляза Остин.
— Не твърдя, че това ме разочарова. Не съм забравил стрелбата в Аляска — отвърна Завала.
— Надявах се да видя дали няма нещо под водата. Едно време тя беше прозрачна като кристал, но отпадъчните и битови води предизвикаха бум във водната флора, която я прави непроницаема.
Завала разглеждаше друга снимка. След срещата в главната квартира на НАМПД, Остин бе поискал сателитна снимка на езерото. Тя отразяваше и водната температура в цветова гама. Почти навсякъде езерото беше синьо, освен в една точка край западния бряг, в която червен оттенък говореше за повишена температура. Горещата вода буквално миеше основите на пристана на „Гогщад“. Приличаше на картината при Баха.
— Снимките не лъжат — констатира Завала. — Може пък да е горещ извор.
Остин се намръщи.
— Добре де, да приемем, че е подводна лаборатория, както в Мексико. Едно нещо не ми е ясно. Става дума за инсталация за обезсоляване на водата. А това езеро все пак е сладководно.
— Съгласен съм, не звучи особено смислено. Но има само един начин да разберем. Дай да се връщаме! Може багажът да е пристигнал.
Остин стартира двигателя и насочи носа към южния край на Тахо. Плъзнаха се по тъмносините води и не след дълго стигнаха марината. В края на дълъг кей, стоеше висок човек, който им махаше. Пол бе останал на брега. Раната беше твърде прясна, за да може да се друса в лодка. Когато приближиха, той хвана въжето със здравата си ръка и го завърза за кея.
— Багажът ви е тук — обяви той. — На паркинга е.
— Бързо дойде — каза Остин. — Да му хвърлим един поглед.
Двамата със Завала тръгнаха към паркинга.
— Чакайте! — извика Пол.
Остин нямаше търпение да разгледа пратката.
— Ще ти разкажем по-късно — викна той през рамо.
Пол поклати глава и измърмори:
— Да не кажете после, че не съм ви предупредил.
Камионетката беше паркирана край бордюра. Върху ремаркето се виждаше нещо с форма и размери на две, поставени една зад друга коли. Опаковано беше с тънко кече и черен полиетилен отгоре. Остин пристъпи по-близо и тогава дясната врата на камионетката се отвори и от нея се показа позната фигура. Джим Контос, капитанът на „Морска червеношийка“, тръгна усмихнат към тях.
113
Винч (мор.) — Макара с намотано на нея въже и приспособление за увеличаване силата при въртене. Използва се за придвижване на тежести.