— Ще се ударят! — извика Завала, по-скоро удивен, отколкото уплашен.
Ръцете на Остин сякаш сами посегнаха към лостовете. Двигателите ревнаха и „Червено мастило“ се хвърли напред като ужилен от пчела състезателен кон. Това изненада Завала, но той инстинктивно се вкопчи в кормилото и насочи лодката по посока на „Килимчето“. Способността на двамата, да отгатват интуитивно намеренията на другия, неведнъж им бе спасявала кожата при мисии на НАМПД. Остин натисна още. Катамаранът започна да глисира. Насочиха се под ъгъл към следвания от „Килимчето“ курс, със скорост два пъти по-голяма от неговата. Щяха да са при него след броени секунди.
— Застани успоредно! — викна Остин. — Когато ти кажа, ще го изблъскаш с щирборда20.
Мозъчните клетки на Остин генерираха енергия, достатъчна за осветлението на един град. „Червено мастило“ се изкачи по склона на една голяма вълна и цопна от другата й страна. Яхтата тръгна бавно напред. Това щеше да увеличи малко допуска им за грешка. Не много.
Двете лодки бяха почти една до друга. Завала показа невероятните си умения на пилот, като скъси дистанцията, въпреки съпротивлението на двата килватера. Остин остави „Червено мастило“ да изпревари малко златната лодка, после върна плавно газта, за да изравни скоростта на двата съда. Деляха ги метри.
Остин се намираше в състоянието между разума и действието, чист рефлекс. Сетивата му бяха изострени до невъзможен предел. Гръмотевичният шум от четирите мощни двигателя удавяше всеки опит за рационално мислене. Бе се превърнал в едно цяло с лодката — мускулите и жилите му служеха на корпуса й, също както бутала и предавки. Двете лодки не бяха в синхрон — когато едната бе на гребена на вълната, другата оставаше долу. Остин внимателно нагоди движението на „Червено мастило“, докато заприличаха на два плуващи един до друг делфина: горе… долу… горе… долу.
— Давай! — викна той.
Разстоянието между двете лодки намаля до сантиметри. Завала завъртя кормилото надясно. Беше много опасна маневра. Ако завиеше рязко, можеха да се ударят много силно и дори да излетят във въздуха, сплетени в смъртоносен танц. Разнесе се висок, кух звук от търкащите се един в друг корпуси — те се отъркаха и се разделиха. Завала отново долепи двете лодки и ги задържа заедно. Кормилото се мъчеше да се изтръгне от ръцете му.
Остин наду газта. Двигателите нададоха ураганен вой. Корпусите отново заскриптяха. Все едно, че се опитваха да вкарат в обора огромен бик. Най-накрая „Хвърчащото килимче“ загуби част от инерцията си и се отклони леко надясно. Те се отделиха от него още един път. Вече посвикнал, Завала натисна пак. Другата лодка се отклони още надясно.
— Отдръпни вече, Джо!
Машината на Али пое по курс, който минаваше зад кърмата на дървената яхта и сочеше към флотилията зрители. Лодките се пръснаха, като сухи листа пред вятър. Остин знаеше, че отклонената от курса си лодка на Али ще блъсне неговата под същия ъгъл, както става с топките на билярдна маса. Не можеше да прецени, колко време ще им трябва, за да накарат другата лодка да се отклони. Сега двамата с Джо, на свой ред, се носеха към бялата яхта и сблъсъкът беше въпрос на мигове. Вече виждаха ужасените лица на хората по палубата. Лодката напредваше със седемдесет и пет мили в час. Даже и да спреше машините, после трябваше да ги изчегъртват от дървения борд на старата яхта.
— А сега? — извика Завала.
— Дръж същия курс! — викна в отговор Остин.
Завала изпсува тихичко. Имаше пълно доверие в способностите на Кърт да намира изход от задънени улици, но понякога действията на партньора му противоречаха на всякаква логика. Дори и да си мислеше, че тази заповед означава самоубийство, Джо не го показа. Цялата му същност настояваше да завърти кормилото и да опита последната възможност да се измъкне, но вместо това, той упорито следваше безумния курс, сякаш шестдесетметровият кораб, изпълващ полезрението му като бяла стена, не бе нищо повече от мираж. Стисна зъби и напрегна мускули в очакване на удара.
— Наведи се! — заповяда Остин. — Дръж главата си ниско! Ще я забия!
Наведе се и натисна газта докрай, като в същото време вдигна елероните и спусна надолу пропелерите. Забиването е нещо, което в нормален случай трябва да се избягва. То става, когато лодката се спуска от една вълна и се забива в друга. Най-лошият случай на забиване се нарича „подводница“, тъй като в такава се превръща забилата се във водната маса лодка. Далеч от мисълта да избегне такава възможност, Остин всъщност разчиташе на нея. Той си пое дъх, а лодката заби нос под ъгъл и продължи под вода като язовец в дупка. С пълната тяга на двигателите си, „Червено мастило“ се превърна от глисер в подводница.