Завала докара подводницата до пета подпора, в самата среда на съоръжението. Включи двата прожектора и каза:
— Здрасти. Какво си имаме тук? — Той приближи моребуса до една вдлъбнатина, върху иначе гладката повърхност на колоната. — Прилича на врата. И пак няма червена пътека!
— Може да са забравили — забеляза Остин. — Какво ще кажеш да паркираме буса и да направим едно посещение на добра воля?
Завала леко спусна подводницата редом с основата на подпората. Надянаха кислородните бутилки, поставиха подводните маски и уредите за подводна аудио връзка. Остин пъхна големия си боуън и муниции в една непромокаема чанта. Там имаше и деветмилиметров глок120, в замяна на загубения в Аляска автомат на Завала.
Остин пръв влезе в тясната мокра камера, напълни я и отвори външния люк. След малко Завала се присъедини към него. Доплуваха до подпората, вдигнаха се покрай нея и се хванаха за скобите от двете страни на вратата. От дясната и страна имаше два огромни бутона — зелен и червен. Зеленият светеше.
Те се поколебаха.
— Може да са свързани с аларма — каза Завала, изказвайки опасенията на Остин.
— И аз си мислех същото. Но защо са им такива главоболия? Не може да се каже, че околността гъмжи от взломаджии.
— Нямаме кой знае какъв избор — каза Завала. — Давай!
Остин натисна светещия бутон. И да е прозвучала сирена, те не я чуха. Част от обшивката на колоната се плъзна встрани и разкри отвор, като прозявка. Завала вдигна палец към Остин и се мушна вътре. Кърт го следваше по плавниците. Намираха се в камера, приличаща на вътрешност от кутия за шапки. Вътре се виждаха същите два бутона. Остин натисна светещия и без да иска, изпусна чантата с оръжието през отвора навън.
— Остави ги! — каза той в отговор на мълчаливия въпрос на Завала. — Няма време!
Външната врата се затвори и в камерата грейна пръстен светлина. Тя бързо се изпразни и над главите им се отвори кръгъл люк. Все още нямаше никакъв знак, че присъствието им е усетено. Беше тихо, ако не се смята далечния, глух шум от машини.
Остин се изкачи по стълбата и надникна през отвора. Даде знак на Завала да го последва и изскочи горе. Бяха в друга, по-голяма и отново кръгла стая. Няколко тъмнозелени, леководолазни костюма висяха на стените й. Кислородни бутилки бяха подредени на рафтове. В голям шкаф имаше различни инструменти, с неясно предназначение.
Остин свали снаряжението си и взе една метла с дълга дръжка и работна част от твърда, стоманена тел.
— Сигурно с това почистват входящите сифони отвън. Иначе ще се задръстят с водорасли.
Завала приближи врата в заоблената стена и посочи нова двойка бутони.
— Започвам да се чувствам като маймуна на тест за интелигентност. Натиска шимпанзето бутон — дават му да яде.
— Аз не се чувствам така — отговори Остин. — Шимпанзето е достатъчно интелигентно, за да не се навира по такива места.
По сигнал на Кърт, Завала натисна зеления бутон. Вратата ги пропусна в стая с четири стени. В нея имаше душ-кабини и рафтове. Остин взе един пакет и разкъса найлоновата му обвивка. Вътре имаше бяло работно облекло от две части, изработено от лека синтетична тъкан. Без повече приказки, те се измъкнаха от неопрените и бързо навлякоха новите дрехи върху термобельото си. Сребърнобялата коса на Остин сякаш крещеше от главата му, така че бялата, пластмасова шапка, опакована във всеки пакет го зарадва особено много.
— Как изглеждам? — попита той, като си даваше сметка, че костюмът не беше пригоден за широките му рамене.
— Имаш вид на огромна и противна печурка.
— Точно към това се стремях. Да вървим!
Попаднаха в огромно помещение с висок, сводест таван. Изпълваха го тръби и кабели, с най-различна дебелина. Шумът, който бяха доловили преди, бе толкова силен, че можеше да им пръсне ушите. Сякаш напираше от всички страни.
— Бинго! — тихо измърмори Остин.
Завала добави:
— Напомня ми за сцена от филма „Извънземно“.
— Бих предпочел тия всичките да са в чужд свят! — коментира Остин.
Облечена в бяло фигура се показа неочаквано иззад дебела тръба. Те се напрегнаха и посегнаха към липсващото оръжие, но човекът, понесъл някакъв малък уред, почти не ги погледна, преди да изчезне в лабиринта. Огромната зала беше разделена на две нива от стоманена мрежа и пасарелки. Решиха да се качат горе, за да имат по-широк поглед върху цялото помещение и да ограничат възможността отново да налетят на някого. Качиха се по най-близката стълба и тръгнаха към центъра на помещението. Хората отдолу бяха заети с работата си и никой не вдигаше поглед. От тази позиция, инсталацията изглеждаше още по-внушителна. Приличаше на футуристичен кошер.