Устремените съдове прелитаха над гребените на вълните. Дванадесетметровите им корпуси глисираха с вирнати носове, сякаш се мъчеха да преодолеят земното притегляне. Водещата лодка беше боядисана в сигнално червено. Следващата я, на по-малко от сто метра, блещукаше като къс самородно злато. Лодките напомняха по-скоро машини от „Звездни войни“, отколкото плавателни съдове. Палубите им свързваха двете остри като ножове катамаранови тела, наричани спонсони, с аеродинамични криле над машинните отделения. Два кокпита14, като на изтребител F-16, бяха разположени успоредно, на около две трети от разстоянието, след острите носове на лодките.
Натъпкан в десния кокпит на червената лодка, със сковано в маска на твърда решимост бронзово лице, Кърт Остин се запъваше в тясното пространство, за да неутрализира ефекта от непрестанните удари на осемтонната лодка в твърдата като бетон водна повърхност. За разлика от сухопътните превозни средства, лодката не разполагаше с ресьори и амортисьори, които да омекотяват ударите. Всеки от тях се поемаше от монолитния, изключително здрав корпус и от там, през краката и цялото тяло, накрая разтракваше зъбите на Остин. Независимо от могъщите си рамене, мускулести ръце и петопорната ремъчна система, в която бе овързано деветдесеткилограмовото му тяло, той се чувстваше като баскетболна топка, дриблирана от Майкъл Джордън. Цялата сила на сто осемдесет и три сантиметровата му фигура бе нужна за овладяване на командните лостове с твърда ръка, докато якият му ляв крак контролираше налягането в двете мощни турбини, понесли с гръм лодката над водата.
Хосе (Джо) Завала се бе изгърбил над кормилото в левия кокпит. Ръцете му в ръкавици здраво стискаха мъничко кормило, което нямаше вида на средство, държащо лодката в нужното направление. Имаше усещането, че прицелва лодката, а не я насочва. Устните му бяха здраво стиснати. Огромните му, кафяви очи бяха загубили обичайния си топъл поглед, напрегнати през матирания плексиглас, за да долавят всяка промяна в условията вън — вятър и вълни. Подскачащият нагоре-надолу нос още повече затрудняваше задачата му. Докато Остин усещаше поведението на двигателя буквално с дъното на гащите си, Завала разчиташе пулса на вълните и вятъра чрез напрежението на руля.
— Каква ни е скоростта? — излая Остин в интеркома, свързващ двата кокпита.
Завала погледна дигиталния дисплей на скоростомера.
— Сто двадесет и две. — Погледът му се плъзна към компаса. — Точно по курса.
Остин погледна часовника си и картата, прикрепена към лявото бедро. Трасето от сто и шестдесет мили започваше при Сан Диего, правеше два остри завоя при остров Санта Каталина и се връщаше към стартовата линия, давайки възможност на хиляди зрители по плажната ивица да наблюдават драматичната развръзка. Последният завой трябваше да се направи всеки момент. Той присви очи и погледна през пръските на кокпита надясно. Забеляза вертикална линия, а след нея — друга. Мачти! Лодки със зрители бяха оградили от двете страни трасето. След тях трябваше да стигнат катера на Бреговата охрана и веднага до него буя15 на последния завой. Хвърли бърз поглед през рамо и мерна златен слънчев отблясък.
— Ще вдигна на сто и тридесет — викна Остин.
Твърдите удари, предавани по кормилната трансмисия говореха за засилване на вълнението. Завала бе забелязал вече бели зайчета по гребените на вълните и белезникава водна повърхност в далечината. Това показваше, че вятърът се засилва.
— Не знам дали трябва — надвика той воя на машините. — Вдигни само малко. Къде е Али Баба?
— Кажи-речи, на врата ни!
— Луд ще е, ако сега се опита. Трябва да си стои отзад, да ни остави да обираме вълните, както досега и после да натисне на последната отсечка. Напълно са непредсказуеми и морето, и вятърът.
15
Буй — Плаващо на котва съоръжение, с различна големина, цвят и форма, с което се означават подводни препятствия или се маркира воден път. Може да бъде снабдено с електронен, светлинен или звуков сигнал.