— Каква среща! Каква сцена! Но от ваша страна, Метусалем, беше много несправедливо да знаете, а да мълчите и хитрувате зад гърба ни. Ние също бяхме съвсем неподготвени и колко лесно бихме могли и ние да изпаднем в несвяст!
— Ако и не чак т’ва — обади се Готфрид, — защот’ аз не съм приятел на безсъзнанието, но ’се пак аз тоже съм недоволен от вас, старий Метусалем. След кат’ ма направихте довереник на златната афера, то можехте и при таз по-нататъшна работа да ми дадете някой потаен, многоречив знак. Съвсем безотговорно е един възрастен мъж да те катурва току-тъй от едно усещане в друго! Колко лесно може да напакости т’ва на една мека душа. Пък човек има и сърце! Така ли, минхер?
— Ja (да) — отговори дебеланкото, който държеше в ръка шотландската си барета и бършеше с нея сълзите на умиление, бликнали от малките очички. — Ik heb ook een hart, en mijn hart is good, zeer good. Ik moot snuiven en snuiten, dat deze mensen elkaar gekregen hebben. Ik ben daardoor zo zwak geworden, dat ik zitten moet. (Аз също имам сърце, а моето сърце е добро, много добро. Трябва да се издухам и изсекна, защото на тези хора бе дадено да се съберат. Така ми прималя от това, че се налага да седна.)
Той поиска да се отпусне на стола, ала Метусалем го спря:
— Не сядайте пак, минхер! Нашето присъствие тук само би попречило. По-добре да оставим тези добри хора сами, като безшумно се отдалечим.
Напуснаха тихо стаята. Навън се бяха събрали още повече хора, които им сториха почтително път и ги придружиха, докато стигнаха страноприемницата.
Глава 16
Под закрилата на просешкия крал
Минхер бе така покъртен от умиление, че помоли Метусалем хем да вземе да се погрижи за една добра, обилна вечеря. Синьочервеният направи знак на съдържателя да приближи, за да му даде необходимите указания. Тъкмо се бяха събрали и обсъждаха нещата, отвън прозвучаха високи възгласи и стоящите пред къщата хора се втурнаха по улицата.
— Каква е тая работа? Какво викат там? — попита Дегенфелд гостилничаря.
— Не можах да разбера добре думите. Ще надникна да видя какво се е случило — гласеше отговорът.
Той излезе пред вратата, ала веднага се върна и се провикна радостно:
— Знаете ли, височайши господарю, кой е дошъл?
— Разбира се, че не. Кой?
— Той, Той, никой друг, а самият Той!
— Я гледай! Кралят на просяците?
— Да, кралят на просяците. Тъй като е вече късен ден, той няма да продължи, а ще иска да остане при мен. Трябва да го поздравя с «добре дошъл»!
Той се отдалечи бързешком.
Метусалем обясни на спътниците си кого очакват хората вън и те приближиха с него до отворения прозорец, за да видят този толкова прочут и влиятелен мъж.
Гласовете на приближаващите ставаха по-високи и по-високи. Чу се конски тропот, а след това се появиха, обкръжени от народа, десетина много добре въоръжени конници, които най-малко от всичко правеха впечатление на просяци. Конете им бяха от благородна кръв, а облеклото навяваше мисълта, че са много състоятелни хора.
Дрехите на най-знатния сред тях бяха съшити изключително от коприна. Носеше драгоценна шпага, а сбруята на коня му бе обкована с масивно сребро. Наброяваше може би шейсет години и имаше много достолепен вид, за което немалко допринасяха дългите сплотени мустаци, достигащи до гърдите. На шапчицата си нямаше топче — сигурен знак, че не е мандарин, но въпреки това неговата поява навярно предизвикваше същото страхопочитание, както тази на някой висш имперски чиновник.
Той скочи от седлото с младежка пъргавина и се упъти към вратата на странноприемницата, където бе посрещнат от съдържателя с дълбоки поклони. Той не се отнесе с него като към нискостоящ, а по много дружелюбен начин — както това би станало между равноправни: сключи ръце и като се поклони, ги положи на раменете на стопанина.
Студентът се отдръпна от прозореца и зае със спътниците си една от определените за посетители пейки. Малко след това кралят на просяците влезе със своите придружители. Той изглежда остана изненадан да завари тук такива знатни чуждестранни гости и поздрави присъстващите с дълбок поклон. Те се изправиха и също се поклониха.
— Идвам, за да остана тази нощ при вас — каза Той на съдържателя. — Имате ли свободни стаи за спане?
— За съжаление, не — отвърна смутено запитаният. — Дадох ги на тези милостиви господа. Височайши закрилнико.
— В такъв случай ще спим тук, в общото помещение.
Тогава Метусалем забеляза вежливо:
— Могъщият крал на бедните и нуждаещите се не бива да се лишава от удобства заради нас. Ние с удоволствие ще му отстъпим една стая.