Следващите ястия се състояха от приготвена по различен начин риба и също така разнообразно варено, печено и пържено месо от онова животно, което мохамеданинът и евреинът презира, докато китаецът го отглежда в големи количества. Един австрийски поет дори му е посветил нещо като пелтешка ода, чиято първа строфа гласи:
«Познавам пре… пре… прелестно едно животно, на което ця… цялата си по… почит аз отдавам.
Във все… всеки сел… селски двор живее то и във все… всеки им… мот под аренда даван.
В Бако… ко… конската гора е то родено и живее от това, ко… което изяде.
Вкусно е то… то… топло и вкусно е сту… сту… студено, стига само сочно изпечено да е…е.»
Че минхер не е единомислен с мохамеданите, а с онези разсъдливи народи, които на драго сърце отдават пълната, дължима чест на това благородно зурлесто създание, доказа той с въодушевление. Посягаше ли посягаше, додето имаше какво. Останалите бяха сити, но той продължаваше да яде. А когато внесоха на голям поднос коронното блюдо на менюто, при което съдържателят извика високо и триумфиращо: «Си-ао-т’юн!», дебеланкото не разбра наистина китайското наименование, ала разпозна младото същество по хрупкаво изпечената кожица и възкликна запленен:
— Een klein, gebraden varken! Dat is goed! Dat eet ik op! (Малко, печено прасенце! Това е добре! Ще го изям!)
Той се нахвърли с такова настървение, сякаш троха не бе сложил в устата си. И го вършеше правостоящ, тъй като не можеше да седне. За да не му прехвърлят цялата работа, другите също си сложиха по едно малко парче, но станалото наистина беше «opgefeten» (изядено) от храбрия дебеланко.
Накрая имаше ракия и оризово вино. Компанията по-бъбри още известно време в пушене и лули, а Лианг-си и Йин-тзиан отидоха да навестят още веднъж майка си и сестрите.
Настана време да се оттеглят да почиват. Той удържа на думата си — не се повлия от настоятелните молби на чужденците да му отстъпят една стая. Той и спътниците му щяха да спят в общия салон.
Спалните помещения впрочем се състояха от четири голи стени и ниски тръстикови рами, които с помощта на донесените завивки трябваше да бъдат превърнати в легла. Бяха предназначени по за няколко души. Метусалем се бе събрал с Рихард, а Готфрид — с минхер. Последният намери дрехите си изсъхнали и незабавно се освободи от езическата мантия, като промърмори:
— Dit gordijn heeft mijn lichaam stukgewreven. Ik bedank daarvoor en zai nooit weer in water vallen! Gesteld dat de lucht met zo goed was geweest, dan was ik nog voor middernacht dood; ik was gestorven aan de ontsteking van mijn long en lever! (Това перде разрани целия ми труп. Благодаря за това и вече никога няма да падам във водата! Да не беше въздухът толкова добър, още преди полунощ щях да съм мъртъв; щях да почина от възпаление на белия и черния дроб!)
— Да, т’ва е вярно — съгласи се Готфрид, подхилквайки се тайно. — Тъдявашният въздух е превъзходен. Явно е във висша степен лековит.
— Dat is zij, en daarom zai ik hier blijven. (Такъв е и ето защо ще остана тук.)
— Ама вий сериозно ли? Настина ли са тъкмите да закупите предприятието на чичо Даниел?
— Ja, ik koop de hele fabriek; doch nu wil ik slapen! (Да, аз ще купя цялата фабрика. Сега обаче искам да спя!)
— Хубаво, ама не хъркайте!
— Ik? Dat doe ik nooit. Ik slaap zeer stil en mooi; dat kynt U geloven! (Аз? Никога не го правя. Аз спя много тихо и кротко, можете да си го отбележите!)
Но след десет минути той вече хъркаше така, че Готфрид цяла нощ сънува земетресения и канонади.
Когато на другата сутрин пътешествениците влязоха в общия салон завариха Той изцяло погълнат от търговска дейност. Още вчера беше разпратил куриери до околните селища и техните сиан-йос [124] бяха дошли в ранни зори да му предадат данъците, с които се откупуваха от неговите подчинени — просяците.
Пазарлъкът и търговията бяха много оживени, но в тях взимаха участие единствено онези негови офицери, в чийто район влизаха тези селища. Той винаги изричаше само последната, решаваща дума и Метусалем намери, че сумите, които биваха плащани, бяха изключително скромни. Отчетено по наши пари, от семейство се искаше едва по грош. Несемейните, самостоятелни лица даваха само половината и в замяна тези селища биваха освобождавани за цяло тримесечие от всякакво просяшко посещение. Един китайски Той не търпи в царството си бедняк, който върви на просия за собствена сметка.
След като закусиха, при което минхер отново се впусна храбро в сражението, потеглиха на път.