Глава 17
«Какво е за немеца отечеството?»
Отрядът отдавна беше оставил зад себе си планинската верига и се намираше в просторна, необозрима шир, на чиято зеленина изпъкваха къщичките на многобройни села. Гори нямаше, но в близост до заселищата се виждаха немалко овощни дървета. Полетата бяха отделени едно от друго чрез плетове култивиран бамбук. Добре поддържаният път водеше край споменатия приток, докато го изостави в източна посока, за да се насочи към басейна на река Джонг, край чийто североизточен изворен ръкав бе разположен Хо-тзинг-тинг.
Малко преди обяд направиха почивка, колкото да напоят конете. После отново продължиха. Ставаше все по-видно какво място наближаваха. Малки каручки, натоварени с въглища или петролни варели, пресрещаха пътниците. Минаваха отделни работници е изчернени лица, а из въздуха се носеше онази не особено приятна миризма, неизбежна край петролните предприятия.
— Dat ruikt goed (Ухае добре) — отбеляза минхер. — Dat mag ik wel; dat is zeer gezond voor de borst en de longen. (Харесва ми. Много е здравословно за гърдите и белите дробове.)
Влюбил се веднъж в местността, сега на него му харесваше всичко, което предлагаше.
— Да — кимна Готфрид в знак на съгласие. — Петролната миризма е отлично средство против отслабване. Ако бях болен и с хилаво телосложение, щях да си остана в Китай.
— Ja, zeker! Ik ben zwak, en ik Blijf daarom hier. (Да, вярно! Аз съм слаб и затова оставам тук.)
— Много добре ша сторите, защот’ при тоз оздравителен въздух човек не се нуждае ни от чай, ни от речник. Тук бързо-бързо ша са възстановите.
Сега яздеха през едно село — последното преди Хо-тзинг-тинг. До страноприемницата тъкмо възсядаше коня си един ездач — мъж на около трийсет години, облечен по китайски, но не носеше плитка.
— Хер, хер ван Беркен, тук ли се срещаме с вас? Към къщи ли ще яздите? — извика му на немски Лианг-си.
Човекът не беше забелязал конниците. Сега обърна лице към тях. Когато погледът му падна върху Лианг-си и краля на просяците, чертите му светнаха от радост. Насочи коня към тях, подаде ръка на първия, поклони се на последния и каза на китайски:
— Каква изненада! Най-сетне, най-сетне се връщате, драги Лианг-си! Помислихме, че ви се е случило нещастие, тъй като отсъствахте много по-дълго, отколкото бе уговорено.
— И не сте се лъгали. Попаднах сред пиратите.
— По дяволите! Трябва да разкажете. Как се освободихте?
— Сам нямаше да успея. Освобождението си дължа на тези чуждестранни господа, които искат да се запознаят с хер Щайн: четирима англичани и един холандец — минхер ван Ардапеленбош, който извънредно много се зарадва, като узна от мен, че във ваше лице ще види един хер от Белгия.
— Как? Вие сте нидерландец, минхер? — попита учудено инженерът на немски, понеже знаеше, че Лианг-си го владее добре.
— Ja, ik ben een Nederlander (Да, аз съм нидерландец) — отвърна дебелият. — En gij, wat zijt gij? (А вие, какъв сте?)
— Белгиец, родом от Мехелен. Аз съм инженерът на хер Щайн.
— Dat is goed! Dat is zeer fraai! Spreekt gij ook hollands? (Това е добре! Това е много хубаво! Говорите ли и холандски?)
— Да.
— Dan moeten wej hollands spreken! (Тогава нека говорим на холандски!)
— На драго сърце! Много ще се радвам да си послужа отново с този език.
— Ik ook. Wij zullen zeer goed spreken. Hoe is het eten in Ho-tsing-ting? (Аз също. Ние ще си поговорим много добре. Как е яденето в Хо-тзинг-тинг?)
— Het eten? (Какво е яденето?) — отвърна белгиецът, донякъде учуден от този ненадеен въпрос. — Ik kah het slechts loven. Wij eten naar de Chinese, maar ook naar onze vaderlandse keuken. (Мога само да го похваля. Ние се храним и по китайската, и по нашата родна кухня.)
— Dat is zeer goed van deze oom Daniel! (Това е много добре от страна на този чичо Даниел!)
— Ge noemt hem oom, Onkel? U kent ook zijn voornaam? Hoe komt U-erbij om hem oom te noemen? (Вие го нарекохте «чичо»? Знаете и малкото му име? Как стана така, че да му кажете чичо?)
— Daar…aangezien…oTOdat… (Защото… с оглед на… като…) — запелтечи дебелият смутено, осъзнавайки, че е издал нещо, което сега-засега трябваше да остане все още в тайна.
— Аз ще ви кажа — притече се на помощ Метусалем на немски. — Ние наистина не възнамерявахме да говорим още сега за тези неща, но вие няма да ни издадете, а и може би ще се нуждаем от вашата помощ. С други думи ние не сме англичани, а немци.
— Немци, ах! Но да не би и…?
— Е, какво искате да кажете? Но да не би и…?
— От родния край на моя работодател?
— Да, оттам идваме.
— А този млад хер сигурно е племенникът на господаря? — и посочи Рихард.
— Да, той е. Казва се Рихард Щайн.
— Каква изненада! Майно херен, приветствам ви от все сърце. Смятайте се за сърдечно добре дошли! — Той разтърси ръцете им и продължи: — Но как ви е било възможно да дойдете дотук в това облекло?