— Oh, ik heb geld! (0, аз имам пари!) — обади се тогава минхер.
— Gij? (Вие?) — попита белгиецът.
— Ja, ik heb geld ten eerste geld, ten tweede geld en ten gelde ook wieder geld! (Да, аз имам пари, първо пари, второ пари и трето пак пари!)
— Dat klingt precies zo, alsof ge als koper zoudet willen optreden. (Та това направо звучи, като че се явявате купувач.)
— Dat wil ik ook! Ik heb veel geld! En ik heb ook opvoeding en onderwijs gehad; ik ben niet dom; ik been een wijs mens, een zeer wijs mens! (Това и възнамерявам! Аз имам много пари! Получил съм също възпитание и образование. Аз не съм глупав, аз съм мъдър, много мъдър човек!)
— Dat geloof ik hel graag van U; maar is dat de reden om Ho-tsing-ting te kopen? (На драго сърце ви вярвам, но това ли е причината за искането ви да купите Хо-тзинг-тинг?)
— Neen. Ik wil Ho-tsing-ting kopen, omdat hier de lucht zo goed en gezond is. Ik ben ziek en zwak; ik wil hier weer gezond worden, gezond en dik! (He. Искам да купя Хо-тзинг-тинг, защото тук въздухът е толкова добър и здравословен. Аз съм болен и слаб. Искам тук да стана отново здрав, здрав и дебел!)
Ван Беркен плъзна удивен поглед по снагата на мнимия болен и рече усмихнато:
— Nu, ik denk dat U zich hier wel weer vet kunt eten. (E, мисля, че тук ще можете пак да се поохраните.)
— Dat denk ik ook. Ik wil eten en drinken, dat ik zo dik als een nijipaard word! (Така мисля и аз. Искам да ям и да пия, та да стана дебел колкото речен кон!)
Белгиецът изглежда разбра що за образ има пред себе си. Той хвърли развеселен поглед на Метусалем и навярно с удоволствие щеше да продължи разговора, ако тъкмо в този момент не бяха застигнали Той, с когото нали също трябваше да поговори.
От селото, през което току-що бяха минали, до границата на Хо-тзинг-тинг имаше само още четвърт час езда. Полята свършиха. Виждаха се голи насипи, по които стърчаха дървени шахтови къщички — каменовъглените мини. По-нататък се извисяваха високи, своеобразни скели, повечето снабдени с навеси. Това бяха стари борверки, които сега не работеха.
На едно възвишение се издигаше представителна сграда. Беше построена по китайски стил, ала немците все пак почувстваха в нея нещо родно.
— Това е домът на господаря — поясни инженерът. — А там, вдясно и ляво на равнината, виждате работническите поселища. Те се отличават, както ще забележите, с голяма чистота. Толкова са здравословни и удобни, че и един немски работник би бил доволен да може да живее тук.
— А к’ва е оная тарапана дет’ са е насъбрала там горе пред жилището? — поиска да знае Готфрид. — Трябва да има барем неколкостотин човека!.
— Над петстотин. Това са работниците, които получават заплатата си. Днес смяната завърши рано, защото утре ще се празнува.
— Да няма няк’ъв божи празник?
— Не, частен. Хер Щайн има рожден ден, през който той никога не позволява да се работи.
— Рожден ден. Чу ли, Рихард! Знаеш ли какво ша му поднесем ний? Най-доброто, коет’ може да получи, а именно теб.
Рихард не отговори. Той изобщо предпочиташе обикновено да си мълчи. Сега наближаваше мигът да види чичо си. Това най-много го вълнуваше. Очите му бяха овлажнели и той сърдечно съжаляваше, че няма да може да се хвърли в обятията на роднината си.
Хората бяха забелязали приближаващите. Работниците горе при къщата започнаха да викат и ликуват, че идва Той. Мнозина тръгнаха насреща му, за да са първите, които ще го поздравят; останалите образуваха шпалир, през който ездачите се насочиха към мъжа, застанал до една покрита с монети маса. Той пристъпи към тях и приветства Той по китайски маниер, както се прави между равноправни.
Щайн беше висок и сух, над шейсетгодишен. Не носеше плитка наистина, но косата му се спускаше дълга изпод шапката. Беше сребристобяла. Остро изрязаното лице бе дълбоко прорязано от бръчки — следите на дълги душевни и телесни напрежения. От това лице се виждаше, че мъжът притежава твърд, независим характер, но въпреки това от него струеше някаква ведра благост.
Появата на Той и хората му за него бе нещо обичайно. Но когато очите му се спряха на другите, той повдигна учудено вежди и възкликна:
— Нгуот! И-йин! (Какво виждам! Това са чужденци!)
— Да, европейци! — отговори Ван Беркен.
— Облеклото навява това предположение.
— А аз считам за свой дълг да ви ги представя, тъй като аз съм този, който пръв се запозна с господата, на които дължа живота си — намеси се Лианг-си. — После ще го научите в подробности. А сега преди всичко техните имена. Този господин, който е предпочел да носи облеклото на китайски мандарин, е морският капитан Фрик Търнърстик, с чийто кораб останалите господа правят околосветско пътешествие. Те са студенти от университета б…в…в…