Той вече беше тук с хората си. Бяха се настанили край трапезата, чието почетно място бе отредено за Метусалем.
Повечето ястия бяха приготвени по европейски, тъй като чичото беше наел от Хонконг един френски готвач.
Произведенията на този майстор от никого не получиха такива пламенни адмирации, както от минхер. При всяко ново блюдо червендалестото му лице ставаше с един тон по-тъмно. Той не намираше достатъчно думи да отдаде заслужената похвала на гозбите, а когато пък към тавана излетя тапата на първото шампанско, беше готов да прегърне целия свят от блаженство. Тъй като не бе представен като англичанин, а като холандец, спокойно можеше да си служи с матерния език, в резултат на което чичото вмъкваше от време на време по няколко немски думи в разговора.
Когато се намериха най-сетне пред десерта, последният се изправи, пристъпи към инструмента, отвори го и помоли инженера да изсвири нещо. Този прие поканата с удоволствие. Изсвири един лек танц — най-доброто, което умееше, но въпреки това предизвика удивлението на всички присъстващи китайци.
Навън работниците се бяха насъбрали пред отворените поради царящата жега, прозорци. Те едва се осмеляваха да дишат. Но когато Метусалем се настани, без да го канят, пред инструмента и пръстите му дръзко полетяха по клавишите, удивлението стана два пъти по-голямо. Той беше много добър пианист и след като прозвуча последният акорд, отвън проехтяха акламациите на слушателите. Но после пък се започна един грохот, съскане, свестено, трясък… фойерверкът бе подхванат.
Гостите излязоха пред къщата. Онова, което видяха, надмина и най-смелите им очаквания. Китайците започнаха с най-популярните неща — жабките, фишеците, огнените колела и ракетите. После престъпиха към по-трудните. Ракетите образуваха думи и картини. Издигна се една светеща сфера и след нея втора. Двете избухнаха. От първата се изстреля дълга огнена змия, а от другата — пламтящ дракон, който я последва във все по-стесняващи се кръгове, докато двете глави отново се пръснаха, за да се появят стотици малки змии и дракони. Един сферичен книжен фенер, в който изглежда гореше свещичка, се издигна лениво. Високо горе той замря, от вътрешността му се измъкна една луна и започна да кръжи бавно около него, а после и звезди, които описваха по-широк кръг. Той се сдоби с шипове и лъчи и се превърна в ослепително слънце, на чийто блясък можеше да се прочете и най-дребният шрифт.
Както работниците се бяха дивили преди туй на клавирните изпълнения на Метусалем, така и той се удивляваше сега на техните пиротехнически постижения, които приключиха едва след час.
Зрителите се върнаха в стаята, където чичото пак загърмя с тапите. Дегенфелд бе помолен да посвири още веднъж. Той даде знак на Рихард и този седна пред инструмента. Така можеха да чуят и него, а той имаше добра школовка. Докато момчето свиреше, Готфрид прошепна на капитана:
— Къдет’ са обичани ’сички, само Готфрид ли ша е мразеният? Аз това ша дам най-доброто от себе си.
— Вие? — изхихика капитанът. — И да не би пък с вашия обой? Е-е, хубава история би се получила.
— Тъй! Смятате ма неспособен за нищо? Чувал ли сте ма барем веднъж?
— За съжаление — да!
— Да, само когат’ съм процедил нещо за майтап. Днес обаче ша ма чуете истински за пръв път и тогаз ша ви затворя аз устата, защот’ от смайване няма да можете да го сторите без таз помощ. Внимавайте!
Той се измъкна тайно, за да донесе обоя си, и се върна тъкмо, когато Рихард свършваше.
— Хайде заедно, а, момко?
— Добре — кимна запитаният. — Ама не някоя глупост!
— Не, а «Когато лястовиците политат към дома», знаеш я вече! Хайде започвай!
Като видя какво става, Метусалем се надигна от мястото си, изпълнен с подозрение. Готфрид го забеляза и направи успокоителен жест. Студентът се отпусна отново, защото сега знаеше, че ваксаджията няма да върши щуротии.
Готфрид много рядко изсвирваше някое сериозно парче, но когато го правеше, човек оставаше прехласнат. Той беше по свой начин артист на инструмента, от който привидно не умееше да изтръгне нито един верен тон; познаваше всички добри и лоши качества на своя обой. Беше ги изучил както някой ездач опърничавия си кон, който не се подчинява на никого, ала се превръща в отличен бегач веднага щом господарят му се метне на седлото.
Рихард често беше свирил с него. Знаеше всичките му любими парчета, към които се числеше и споменатото. Той започна интродукцията, после встъпи Готфрид. Последният изсвири скромно до края мелодията на познатата, непретенциозна, но задушевна песен. Последва лек съпровод, после по-труден, а след това потекоха перлените звуци на шестнадесетинки и тридесет и дветинки ноти толкова меко и нежно, толкова чисто и характерно, че и най-взискателният познавач би бил принуден да признае, че не е очаквал нито от Готфрид, нито от стария му фагот-обой да са способни на такова нещо. Това действително бе изключително постижение, и то на инструмент, чието значение за солист обикновено се пренебрегва.