И тъй, той се присъедини към останалите и чичото ги разведе по стаите им. Когато се озова с Метусалем в отреденото му помещение, домакинът отбеляза:
— Това беше една изключително приятна вечер, за която нямам думи да ви изразя благодарността си. Такива часове тук никога досега не съм преживявал.
— Наистина ли сте се отказал окончателно да видите отново родината си?
— Да. Няма да намеря купувач. И трябва ли да напусна своето творение, работниците си?
— Нямате ли роднини, които бихте могъл да повикате? Тяхното присъствие поне малко-отмалко ще замести родината.
— Действително. Имам роднини, а и на мен вече ми мина същата мисъл. Писах им.
— И те ще дойдат?
— Не зная, тъй като не съм получил отговор. Може би са безследно изчезнали.
— Я стига, в Германия това все пак не е така лесно.
— Защо? Имах брат, който беше учител. Той навярно е починал. Неговата вдовица не би могла да преживява с децата от мизерната пенсия. Те са се разделили — един насам, друг нататък, и сега никой не може да бъде издирен. Ще бъда наказан, задето толкова години не им пратих вест за себе си.
— Е, човек никога не бива да губи напълно надежда.
— Това е вярно, но аз съм роден в един часа на утрешния ден, или по-точно на днешния, тъй като минава полунощ, и ставам на шейсет и шест години. Така че не остава много време за надежди и чакане. Вашето присъствие ще направи този път рождения ми ден истински ден на радостта. Ние ще го отпразнуваме — за тая цел имам време. Моите хора няма да работят и аз ще наредя да им разпределят ядене и напитки. Спете сега спокойно и до радостна среща след събуждането!
Той си отиде.
— Още преди събуждането, даже още преди засипването — засмя се тихо след него Метусалем.
Той почака още четвърт час докато всичко в къщата се успокои и понечи после да отиде при Рихард и Готфрид. Но в този момент вратата се отвори тихо, последният подаде глава и запита:
— Чакате ли ни? Можем ли да влезем, уважаеми приятелю и другар по серенада?
— Да, влизай! Къде всъщност са другите?
— Следват ме отзаде. Сега ша видите целия Корпус на отмъщението.
Той тикна вътре Рихард, Търнърстик и дебелия. Отвън обаче стояха още Лианг-си, брат му, Ван Беркен и кралят на просяците.
— Добре! — рече Дегенфелд. — Значи събрахме се всички. Домакинът в стаята си ли е?
— Да. Дианг-си беше облегнал една стълба до прозореца и са направи на шпионин. Чичото таман си легна да спи, ама ний няма да го оставим.
— Тогава да вървим! Но тихо!
— Ik ook? (Аз също?) — попита минхер.
— Да, трябва да сме заедно.
— En ik zai ook meezingen? (И ще пея с вас?)
— Не. По-добре да мълчите, драги мой!
— Oh, ik kan zingen, ik kan zeer goed zingen! (О, аз мога да пея, мога да пея много хубаво!)
— Възможно е. Но още не сте ни представил доказателство, така че ще е по-добре само да слушате.
Горящата преди туй в коридора лампа беше угасена. Господата обаче си носеха свещите, значи осветление имаше достатъчно. Промъкнаха се крадешком до вратата, зад която се намираше всекидневната на чичото. Дегенфелд натисна тихо дръжката и отвори. Тримата — Метусалем, Готфрид и Рихард — влязоха. Вляво от тях бе вратата за спалнята на чичото. Тя беше само притворена и светлината от свещите падна вътре през процепа. Той я видя и запита на китайски:
— Кой е там?
Вместо отговор прозвуча биреният бас на Метусалем:
«Какво е за немеца отечеството?». Готфрид и Рихард подеха мощно. Но още след първите десет-дванайсет такта самите наостриха учудено уши. Те не пееха сами. Към техните три гласа се бе присъединил един чудно хубав тенор, един тенор, толкова звънлив, толкова ясен и въпреки цялата си нежност толкова мощен, че те се обърнаха.
Отзад стоеше дебелият и пееше задно с тях:
«Къде като край Рейн повета цъфти?
Къде като над Белт чайката лети?»
Да-а, можеше да пее този минхер, и то как! Имаше глас и то какъв! Метусалем му кимна поощрително и тогава той изчисти гласа си от всяка боязливост и го отпусна в пълната му сила. Получи се великолепно съзвучие.
Когато песента свърши, чичото застана на вратата. Лицето му представляваше една голяма въпросителна. Сбръчканите му страни бяха поруменели, а очите блестяха от вълнение. С почти треперещ глас извика:
— Вие пеете тази прекрасна песен! Пеете на немски! Значи разбирате и немски! Защо не ми го казахте по-рано?
— За да ва изненадаме — побърза да отговори Готфрид. — Поднасяме ви таз серенада за рождения ден и осъществяваме съкровеното ви желание, погледнете тоз добър момък, тоз… о, уви! Той е вече в обятията му! Край на мойта красива реч!