Рихард не бе съумял да се сдържа повече. Още докато Готфрид говореше, беше изтичал към Щайн и го прегърна с думите:
— Чичо, скъпи чичо, аз съм твоят племенник!
Чичото стоеше вцепенен от радостна уплаха. Ръцете му висяха отпуснато.
— Моят племенник… ти… си моят племенник? — заекна.
— Навън! — прошепна Дегенфелд на останалите, изтиквайки ги назад. — Сега тук ние сме излишни.
Той бутна вратата след себе си. Отвътре звучаха гласовете на чичото и племенника — хлипащи и ликуващи същевременно. В коридора Готфрид запита:
— Къде отиваме междувременно?
— Междувременно? — отвърна Синьочервеният. — За «междувременно» естествено не може и дума да става. Отиваме да спим.
— Т’ва би било крайно несправедливо, тъй кат’ чичото скоро ша ни потърси, за да ни благодари.
— Искаш благодарност за твоя втори панаирджийски тенор? Засрами се!
— Е-е, не съм имал таквоз нещо предвид. Ама той ша иска да говори ’се пак с нас. Ша трябва да му разказваме!
— За тая работа времето утре ще е по-подходящо от сега. Впрочем Рихард може и ще му разкаже всичко. Да оставим двамата насаме!
Той отиде в спалнята си и си легна. Волю-неволю другите трябваше да последват примера му. Още не беше заспал и на вратата се почука. На неговия въпрос отговори гласът на Рихард:
— Вуйчо Метусалем, трябва да дойдеш при чичо Даниел.
— За какво?
— Трябва да слезем долу в трапезарията да разказваш.
— Другите къде са?
— Ще заведа и тях, но дойдох първо при теб.
— Тогава ги остави да почиват и ме извини! И аз имам правото да не ме безпокоят, пък и ти също можеш да разкажеш. Утре е дълъг ден, рожден ден, който ще отпразнуваме. Ще трябва да съм си отспал. Лека нощ!
Рихард бе принуден да си тръгне с този отговор. Доблестният Метусалем обаче заспа със съзнанието, че този час е изпълнил задачата си докрай.
На сутринта го разбуди повторно чукане. Погледна часовника си. Слънцето вече ярко грееше, но бе едва седем часът.
— Кой чука! — попита раздразнен.
— Аз — отговори Готфрид. — Исках да уведомя, че дебелият минхер…
— Какво е станало с него?
— Тъкмо т’ва е, коет’ не знам. Изчезнал е безследно.
— Глупости!
— Възможно, т’ва е само няк’ва глупост! Ама той наистина е заминал.
— Че кога пък?
— Т’ва не знае нито даже Буда.
— Почакай, идвам!
Облече се набързо и излезе. Отвън стояха Готфрид, Рихард и Търнърстик.
— Най-сетне! — рече първият. — Кой би помислил, че такъв един дебеланко ша е способен на такваз магария!
— Доколкото знам, той спа в една стая с капитана. Трябва все пак да му е казал нещо!
— И през ум не му мина — отговори Търнърстик. — Захърка като някой морж, така че с часове не можах да мигна. Накрая намерих малко спокойствие. Когато се събудих после, беше офейкал.
— Отишъл е да се поразходи.
— Той? Тоя поспаланко? Никога няма да му хрумне.!
— Къде са всъщност вещите му?
— Взел си е пушкалата, торбата, чадъра, накратко казано — всичко! И тъкмо това е, което толкова ме безпокои.
— Ба! Как може да си мислите, че минхер ще ни зареже. От вещите си той никога не се разделя. Че ги е взел със себе си, не е доказателство, че е искал да офейка.
— Но е станал преди нас!
— Това настина е доста необичайно за него. Чичо Даниел станал ли е вече?
— Сигурно — отговори Рихард. — Ние седяхме до разсъмване в неговата стая. После ме прати да спя. За себе си обаче каза, че навярно няма да може да заспи.
— Да разпитаме и търсим.
Осведомиха се от прислугата за дебелия — никой не го беше виждал. Излязоха от къщата да го търсят. Но бе напълно излишно, защото едва бяха оставили вратата зад себе си и го видяха с двете пушки на гърба и провесената на тях войнишка раница. До него крачеше чичо Даниел, с когото явно провеждаше някакъв много усърден разговор. Когато двамата съгледаха чакащите, тръгнаха към тях с бързи крачки. Чичо Даниел се провикна още отдалеч:
— Добро утро, хер Дегенфелд! Добро утро, майне херен! Вече на крак? Това ме радва, защото толкова по-рано ще мога да ви благодаря от цялото си сърце! Кой би могъл да си го помисли и заподозре! Кой…
— Моля! — пресече го Метусалем. — Наистина няма причина за чак такава особена благодарност. Доведохме ви племенника, в замяна на което се радваме на гостоприемството ви. Значи сме квит!
— Не е вярно. Не мога да се съглася. Вашето присъствие даде на моя живот едно съвсем ново, щастливо направление, особено след като говорих сега с този хер.
— С минхер ван Ардапеленбош? А, да, тъкмо него търсим. Я кажете, минхер, какво правихте днес!