— Ако бях богат или поне заможен, щях да го възнаградя — сподели Лианг-си със Синьочервения.
— Как?
— С някоя сума, която би му спестила грижите в живота.
— Какъв размер би трябвало да има тази сума?
— О, ако имах пари, щях да му дам сто хиляди ли!
Тази сума звучи чудовищно, ала превърната в немски пари прави само 641 марки. Метусалем бръкна в един таен джоб на куртката си, измъкна една кесия и я олекоти с известен брой английски златни монети. После ги подаде на китаеца с думите:
— Това е малко повече от сто хиляди ли. Дайте му ги. Аз ви ги заемам.
Лианг-си направи физиономия, сякаш е видял невъзможното да се превръща във възможно.
— Хер! — възкликна. — Та това е направо страхотна сума! Как всъщност бихте могъл да знаете, че някога ще съумея да ви я върна?
— Зная.
— Навярно защото смятате че баща ми има добър бизнес в Германия?
— Не само затова. Сто хиляди ли в Германия не са много. Там например един месар коли вол, който струва тъкмо толкова. А има коне, чиято цена надхвърля един милион ли. Вашият баща следователно би могъл да ми върне парите. Но вие ги имате и тук в Китай.
— Ние? Тук?
— Да, ви не го знаете и аз не съм говорил досега по този въпрос. Баща ви е бил тук много богат човек.
— Бил е, но при арестуването са му иззели всичко.
— Не. Той много умно бил закътал парите си, а като избягал, ги заровил.
— Вярно ли? Той ли ви го каза? Знаете ли къде се намират?
— Да.
Братята, защото Йин-тзиан също присъстваше, станаха огън и пламък. За китаеца никоя друга дума няма такова добро звучене, както двусричната «пари».
— Но междувременно някой друг, някой непознат, може да ги е намерил! — извика Лианг-си.
— Те са още там, зная го със сигурност.
— О, Небеса, о. Всемир, о, Земя! И го казвате толкова спокойно! Не би ли трябвало в случая да подскачате от радост?
— Не. Много е хубаво човек да притежава пари, но съществуват и по-големи ценности. Човек може да е богат откъм страна на чест и слава, удовлетвореност, щастие, здраве, та и още къде по-големи. Аз посетих мястото и се уверих, че парите са си още там.
— Къде?
— Горе в планините, където бяхме отседнали в сийе-киа и ни нападнаха хоей-хоей.
— И нищо да не ни кажете!
— Имах си основателна причина: известието, че имате там заровено съкровище, щеше да ви отнеме спокойствието. Виждате сега, че без риск мога да ви заема сто хиляди ли.
— Щом е така, приемам ги и ще ги дам на хоей-хоей. Нека го направят щастлив.
Радостта на човека, когато получи златните монети, изобщо не подлежи на описание. Той танцуваше из стаята, правеше лудешки скокове във въздуха и целуваше ръката или подгъва на дрехата на всеки, до когото се добереше. Този дар във висока степен омекотяваше тъгата, с която се разделяше с жените, приети някога от него като бежанки-просякини.
Нощта прекараха отново в местната странноприемница, понеже Той бе помолил да го чакат тук, тъй като искаше да придружи и осигури безопасността на пътешествениците до Кантон. Той дойде през нощта с неколцина ездачи и на утрото потеглиха — мъжете на коне, а трите жени ползваха носилки. Багажът им предварително вече бе изпратен с този на чичо Даниел в Кантон.
Естествено и сега чужденците правеха навсякъде същата сензация, както на идване. Те предпочитаха да отсядат не в малките селища, а в усамотените домове за отмора.
Когато стигнаха до онзи, край който Метусалем бе претърсил с Готфрид и Рихард старото марабу, вечерта вече наближаваше, така че трябваше да останат тук. Дегенфелд уведоми всички спътници, че е дошъл моментът да се изкопае съкровището. Той ги отведе в клисурата и до къщичката. Всеки поотделно пролази вътре, за да опита да отгатне къде трябва да се търси. Чукаха по пода и стените да открият някъде кухина — напразно. След това Метусалем извади камъните и измъкна двете торби. Двамата братя се втурнаха да ги отварят. Дегенфелд позволи да го сторят, но отбеляза:
— Тези кюлчета принадлежат на вашия баща. Вижте ги, преброите ги, за да ми свидетелствате по-късно, че не се е изгубило нито едно парче. Но после ще ги съхранявам изключително аз. За целта ще взема един товарен кон със самар и покривало.
Кюлчетата бяха преброени още на място, след което Дегенфелд завърза торбите и нареди да ги отнесат в страноприемницата. От този миг нататък с нощната почивка на братята бе свършено. Страхуваха се от разбойници, каквито изобщо нямаше, и надзираваха с аргусови [125] очи мястото където спеше Метусалем редом с торбите.