Музикалният корпус поведе шествието. Следваха дванадесет членове от управата на студентската корпорация с ешарпове и лъскави рапири. Зад тях тепаше кучето с войнишката раница и бирената чаша. После идваше Метусалем, кипящ от гняв като вулкан. По петите му крачеше Готфрид фон Буйон с наргилето, обоя и доволна усмивка на лукавата физиономия. Следваха Рихард и чичо Даниел, облечен в европейски дрехи. Следващият беше Търнърстик с мандаринския тоалет, пенснето на носа и ветрилото в ръката. Личеше му, че се чувства като героя на деня. Сега идеха на ред Лианг-си и Йин-тзиан в родната си носия, следвани от трите коли. Зад тях вървяха няколко носачи, които носеха двете торби и част от багажа на дамите в колите. А завършекът образуваше едно едва ли не безконечно шествие от студенти с факли в ръка. Факлоносци крачеха и от двете страни на триумфаторите.
Ето как се движеше шествието през града, докато стигна жилището на фрау Щайн и Йе-кин-ли.
Те естествено бяха научили за пристигането на близките си. Стояха заедно на вратата, когато челото на шествието се зададе под съпровода на тържествения марш. Но тогава порядъкът на очакваните с такъв копнеж бързо се разтури.
Кучето се озова заедно с раницата и чашата с няколко бързи скока в къщата и изкачи стълбите. Рихард се хвърли със силен радостен вик в обятията на майка си. Братята пристъпиха с почтителни крачки към Йе-кин-ли, когато оприличиха по облеклото като своя баща. Дегенфелд, Готфрид и Търнърстик отвориха вратичките на файтоните, за да подкрепят дамите при слизането и ги отведат при търговеца. После всички тези лица изчезнаха в къщата, последвани от носачите с техните вещи. Преносвачите скоро се върнаха, другите естествено — не.
Какво изобилие от радост и блаженство обхващаха сега тези стени, онези, които останаха на улицата, можеха добре да би представят. По време на последната сцена те се бяха държали мирно и продължаваха още известно време да мълчат. След това обаче прозвуча — първо поотделно, а после — всеобщо — викът: «Метусалем на прозореца!» Той бе повтарят, докато Метусалем се показа там горе.
— В «Приносителя»! — викнаха му. — Вземи и Готфрид!
— Днес не, тази вечер не!
— Няма да тръгнем преди туй. Ще чакаме. Или искаш котешки концерт?
— Откачени типове! Е добре, идваме.
Той даде съгласието си само защото чувството му за деликатност го посъветва да предостави засега двете щастливи семейства сами на себе си. Скоро се появи на вратата с кучето, Готфрид и Търнърстик, който естествено смяташе за напълно справедливо да се наслади докрай на празника. Те отново бяха включени в редиците и под звуците на музиката поведени към «Приносителя», чиято голяма, ярко осветена зала едва побра участниците във факелното шествие.
Какво се изпи там, пя, разказва, на какво се дивиха и… смяха? Хм, шушука се нещо за някакъв прочут Тър-нинг сти-кинг Куо-нган та-фу-тсианг, за фамозни окончания, за едно пенсне, което никога не иска да остане на носа, за някакъв псевдомандарин, който пил брудершафт с всички присъстващи и ги заговарял после поотделно с обръщението «минхер дебели». Какво от това е за вярване, знаят онези, които са присъствали, факт е, че тъкмо когато живеещият на «Хумболдтщрасе» пекар подреждаше на витрината редовете пресни земелки, трима мъже и едно куче, носещо празна бирена чаша, завиха край ъгъла на «Пфефергесхен» и след продължително дрънкане с ключа се изгубиха в къщата, в която Метусалем от години държеше своята «студентска квартира».
Шушука се по-нататък, че Търнърстик изкачил стълбите с помощта на паланкин, по-точно паланкин от четири ръце, което той, ако действително се е случило, навярно е сторил само за по-голямо удобство. Но със сигурност се знае, че когато бил сложен в леглото на Готфрид, захъркал веднага здравата и разбудил сам себе си, извикал разгневено: «Не хъркай, дебеланко! Аз искаминг да спя! Да пием за побратимяване, Готфрид! Наздраве, Метусалемунг!» Той остана цяла седмица при своите приятели, но още на първия ден бе сменил дългата китайска роба с южнокаролинския фрак. После се върна в Хамбург, където клиперът му лежеше на котва.