Той говореше все още с най-яден тон. Полицаите и хотелскитят персонал стояха в любопитно очакване как ще се развият по-нататък нещата. Появата на капитана за тях беше нещо необичайно, но много повече влизането на трите по студентски облечени персони. Не знаеха за какви да ги смятат, ала изпълнените им с респект физиономии показваха, че имат високо мнение за тях. Вярно, не разбираха какво говори Метусалем, но неговият тон и сериозното му, самоуверено държание им импонираше. Той сметна за целесъобразно да възпре капитана от усложнения. Ето защо го дръпна за ръка настрани й му каза:
— Я по-добре да се откажем от нашибването, драги ми приятелю.
— Да се откажем? Какво ви скимна! Ако се каните да ме лишите от удовлетворението, то хич не е необходимо да ме наричате «драги приятелю». Мой приятел е само онзи, който действа съобразно интересите ми.
— Та нали тъкмо това правя, като ви предпазвам да не се компрометирате още веднъж.
— Да се компрометирам… още веднъж? Нима вече съм се изложил?
— Дори страшно много.
— Охо, хер Дегенфелд! Как си позволявате! Да ме обидите ли искате? В такъв случай ще ме принудите да реша нещата помежду ни с острието на сабята!
— За вас това само би могло да вземе един лош обрат, защото ще ви кажа, че у дома ме смятат за най-добрата шпага. Вашата многоуважавана, смъртна черупка вероятно ще направи едно интимно, ала неприятно запознанство с моето острие. За една такава процедура впрочем трябва да е налице по-съществена причина, а аз нямам зли, а най-сърдечни намерения спрямо вас. Но все пак доста странно впечатление правеха краката ви да се наблюдават в една такава усилена дейност. Аз самият едва удържах смеха си.
— Тъй ли? Значи сте ме видял?
— Да.
— И не ви мина и през ум да ми помогнете, да ме избавите от това фатално положение!
— Естествено имах такова намерение, ала не съумях да го изпълня, тъй като вие минахте с такава бързина край нас. Кулитата несъмнено знаеха, че дъното на носилката е откачено: трябва следователно да е имало някаква причина да се държат така, сякаш не го забелязват.
— Разбира се! Типовете искаха да си отмъстят за петдесетте ли, които им смъкнах. Понеже в действителност трябваше да им заплатя сто и петдесет.
— А-а! И вие сте им дал само сто? Смъкнал сте им някакви си мизерни трийсет пфенига? Достойно ли е това за един мандарин, какъвто искате да сте?
— Да не би не?
— Не. Един генерал не се скъпи за петдесет ли. С тази неуместна пестеливост сте се издал, че не сте нито китаец, нито мандарин. Ако ви бяха сметнали за такъв служител, сигурно нямаше да се осмелят да ви разхождат с носилка. А настоявате ли за наказание на тези хора, то злополучното за вас събитие вероятно още повече ще се разчуе, отколкото досега. Властите ще поискат да се легитимирате като генерал-майор и понеже вие не можете да го сторите, ще изпаднете в положение, което поне на себе си не пожелавам.
Търнърстик дигна ръце да се почеше зад ушите.
— По дяволите! — изръмжа. — Не помислих за това. Нима ще трябва да застана като обвиняем пред тия чинг-чинг-чонги? В такъв случай предпочитам да оставя негодниците на мира.
— Тъкмо това беше, което исках да ви посъветвам. Вие подметнахте, че не ни подобавало да вървим пеша до хотела. Въпреки това вие не само вървяхте, ами и търчахте. Казахте, че нямало да се отнесат към мен с необходимото дълбоко уважение. А на вас какво дълбоко уважение всъщност ви оказаха?
— Е, да, сега наистина можете да се перчите! Но такова нещо определено вече няма да ми се случи!
— Същото казахте и когато бяхте измамен от сарафина!
— Хм-м, да! Не е приятен тоя «чинг-чинг», с който ме поздрави Средното царство, ама аз ще принудя все пак «Синовете на небето» да ме почитат. Като добър дипломат ще се откажа от преследването на кулитата. Но горко на китаеца, комуто скимне за в бъдеще да си позволи подобна шега с мен! Ще го обеся на собствената му плитка. Та значи работата е уредена. Сега какво ще правим?
— Това, което моето куче ни дава за пример: ще пием по едно.
Глава 4
Минхер Вилем ван Ардапеленбош
Помещението, което изглежда се ползваше и като зала за хранене, беше изцяло по европейски стил мебелирано с маси и столове. Нюфаундлендерът още с влизането си се бе насочил към една маса и покатерил на стола; чашата беше поставил пред себе си. Сега седеше с войнишката раница на гърба, вперил поглед в празната чаша, и нетърпеливо ръмжеше. От «Приносителя на записа от Ниневия» бе свикнал чашата незабавно да се пълни.