Дългата му, мършава фигура бе облечена кажи-речи досущ като Метусалем само че вместо барета носеше на късо подстриганата си коса бяло ленено боне подобно някой готвач или сладкар.
Така преминаха по «Хумболдтщрасе» и после по протежение на «Пфефергесхен» — отпред кучето, след него господарят и отзад — ваксаджията, всеки един изпълнен с достойнство, съизмеримо с това на другия. Хората поглеждаха усмихнато след тях.
Тъкмо се канеха да свият в коридора на обитаваната от тях къща, вратата на китайския дюкян се отвори и отвътре излезе собственикът, облечен в широката, оригинална носия на «Небесното царство». Той се бе сприятелил със студента и учеше от него немски, който при заселването си тук говореше само завалено, а в замяна пък до такава степен му бе втълпявал китайския, че Метусалем го бе овладял доста добре.
— Чинг! — поздрави търговецът на чай, като се поклони.
— Чинг чинг, драги ми Йе-кин-ли! — отговори студентът с дълбокия си бирен бас. — Да излизате ли се каните? (’с ше че, чу?)
— Да, хер. Отивам в полицията.
— В полицията? Че каква работа пък имате с господата там? Да не сте намерил изгубен ключ? Или ще ви глобяват за некачествен чай?
Китаецът плъзна нежно плитката между ръцете си, повдигна тънките като косъм вежди и отвърна с любезен тон:
— Вие обичате да се шегувате! Йе-кин-ли никога няма да плати глоба, защото всичките му стоки са неподправени, без примеси и извънредно евтини. Получих от родината едно писмо, което трябва да предам. Тъй като името на получателя не е вписано в Адресната книга, ще се осведомя от канцеларията.
— Това не е необходимо, уважаеми мой. Най-достоверната адресна книга е тук пред вас — той посочи челото си. — Ненапразно ме наричат Метусалем. Много се родиха и мнозина измряха; хиляди дойдоха като зелени първокурсници и си заминаха бледи, приключили следването; единствено аз останах като скала сред подвижни пясъци и техните имена са скътани в още ненапечатаните анали на моя гений. Какъв е адресът?
Търговецът на чай извади от широкия си ръкав едно писмо и го показа. Както е известно, китайците използват ръкавите за джобове. Писмото не носеше нито марка, нито щемпел — беше стигнало до Германия най-вероятно като вложено приложение. Изписаният не с перо, а с четчица адрес гласеше:
«За прогимназиалния учител Йозеф Фердинанд Щайн или близките му, живял по-рано на „Обергасе“ 12, партера.» Студентът погледна замислено хартията, поклащайки глава.
— Хм-м! — изсумтя. — Значи човекът го няма в Адресната книга?
— Не.
— Аз също не знам тук да е назначаван учител с такова име. Навярно адресантът е починал и… ах! Еврика! Може би хазайката ми е неговата вдовица! Поверете ми писмото за минута-две, скъпи приятелю! Ще яздя в галоп нагоре и ще ви донеса експресен отговор.
Той бързо потъна в къщата. Кучето и ваксаджията бяха спрели с него. Двамата не улучиха момента на внезапното потегляне на господаря си. Нюфаундлендерът пъргаво отскочи встрани, ала ваксаджията беше малко по-бавен. По време на разговора Метусалем бе уловил шлауха на наргилето и в бързината сега отново бе пъхнал мундщука в устата си. Да беше скочил ваксаджията незабавно след него, щеше да избегне последвалото нещастие, но той се поколеба за миг, шлаухът се опъна и изтръгна тулумбата от ръката му. Той поиска да я спаси и посегна след нея, ала по този начин придаде на падането й такова направление, че тя полетя към нюфаундлендера, катурна се на земята и водният съд се разлетя на парчета. Главата изсипа нажеженото си съдържание по врата на кучето, а останалата част студентът повлече със себе си до половината стълби. Там усети, че зад него не всичко е наред. Спря и се обърна.
Тогава видя, че е притежател само на шлауха с основата на лулата. Кучето силно заквича, понеже козината по главата му започна да тлее, а ваксаджията, прекатурил се през него, лежеше с обоя на земята. Китаецът плесна с ръце и извика уплашено: