Метусалем обясни на полицаите, че не се нуждаят от тяхната помощ, и те се отдалечиха. После четиримата пътници заеха места край масата, която им бе запазило кучето. Дегенфелд се информира дали могат да получат бира и му бе даден утвърдителен отговор.
— Донесете ни тогава четири хубави глътки! — заповяда той.
Келнерът побърза усърдно да се отдалечи, за да изпълни поръчката. В този момент влезе нов посетител, който основателно привлече вниманието на присъстващите.
Човекът не беше висок, но толкова дебел, че сигурно от години не бе виждал собствените си крака. Тялото му можеше да се нарече «чудовищна топка месо». Гладко избръснатото, кръгло като месечина лице блестеше в тъмночервен цвят. Също така фрапиращо като фигурата беше и облеклото му. Той носеше панталон, жилетка и сако от фин бял плат. Последното беше толкова късо, че още повече подчертаваше могъщото полукълбо на корема. Краката бяха напъхани в китайски обуща с четири цола дебели филцови подметки. Около корема — защото за талия бе невъзможно да се говори — бе опасан червен копринен шарф, от който надничаше скъпоценната дръжка на затъкнатия малайски крис. Лишеният от коса череп представляваше голяма тиква, покрита едва наполовина от малка шотландка барета на черни и бели карета, от която се спускаха по гърба две дълги, широки, също така оцветени ленти. На гърба му висяха две дълги пушки, чиито ремъци се кръстосваха отпред на гърдите. Върху цевите на оръжията бе провесел една черна, добре натъпкана и грижливо закопчана кожена чанта, а в дясната ръка носеше китайски слънчев чадър с такива размери, че под него би могла да се подслони цяла фамилия.
— Goeden dag, mijne heren! — поздрави той на провлечен холандски. — Het is tijd, dat wij aan tafel gaan! — Което означава: — Добър ден, майне херен [37]! Време е да се настаним на масата!
Това бяха направо особени маниери, толкова повече че той въобще не погледна към присъстващите, и без да им обръща някакво внимание, се насочи със ситни, важни крачки към близката маса. Съдържателят изглежда го познаваше, защото се втурна услужливо към него, събра с няколко дълбоки поклона два стола, понеже един не бе достатъчен за клиента, взе му чантата, двете пушки и чадъра и ги намести с нежна грижливост наблизо.
При вида и поздрава на този мъж по лицето на Метусалем плъзна весела усмивка. Той се надигна, поклони се и отвърна със забавен тон:
— Gaat U zitten; maakt U geen omslag; doet U maar net alsof U thuis bent! (Седнете, не се безпокойте, чувствайте се като у дома си!)
Едва сега дебелият погледна към четиримата. Проучва ги в продължение на няколко секунди, сви лишените от растителност вежди и каза учтиво на Метусалем:
— U bent een ongelukkig nijipaard. (Вие сте един нещастен речен кон.)
После се тръшна с въздишка на двата стола и се прозя така, сякаш се канеше да погълне половината атмосфера.
— En U bent een dik stekelvarken! (А вие сте едно дебело бодливо свинче!) — подвикна му ухилено студентът.
— Schaap! (Овца!) — отвърна презрително дебелият.
— Neushoorn! (Носорог!) — върна Метусалем.
— Papegaai! (Папагал!) — прогърмя дебелият.
— Vlaskop! (Копа слама) — осмя го Дегенфелд. Тогава дебелият се изправи, протегна двата си юмрука и извика фалцетно:
— Dor lucifershoutje, droge kleermaker. (Суха кибритена клечка, мършав шивач.)
Повече не продължи. Забелязал враждебното поведение на дебеланкото, нюфаундлендерът скочи от стола и бавно пристъпи към него. Като го доближи, изправи се, сложи лапи на раменете му, оголи зъби и изръмжа предупредително в червеното лице, сякаш искаше да каже: «Ей, стига толкова, иначе ще си имаш работа с мен!» Възнамеряваната обида остана затъкната в устата на заплашения. Той се отпусна бавно на столовете си, от което кучето застана отново на четири крака, и извика против всички очаквания на съдържателя:
— Ik heb honger; geef mij soep en kalfsvlees! (Аз съм гладен; дайте ми една супа и телешко!)
Това изглеждаше така комично и прозвуча така забавно, че четиримата избухнаха във висок кикот. Кучето сбърчи горната устна, като че искаше да се присъедини към този смях, върна се, махайки опашка, при господаря си и седна отново на стола. Като видя, че вече не е застрашаван от животното, дебелият се обърна и извика ядосано:
— Mijne heren, ik zou mij schamen, zo dom to lachen. Eet U liever een viees-gerecht of een eierkoek; pat is onse-twijfeld beter dan dit nutteloze gegrijns! (Майне херен, мен щеше да ме е срам да се смея така глупаво. По-добре изяжте една пържола или един омлет; това е по за предпочитане от подлото ви хилене!) Тази наежена реч само увеличи кикота, което така разгневи дебелия, че той се сопна — след като си бе поел дълбоко дъх — с истински гръмотевичен глас: