— Какво кожата ми? Не е ли истина, че има нездрав вид?
— Т’ва не мога да твърдя, но дали е достатъчна, дали ша стигне!
— Достатъчна? Да стигне?
— Да. Щом искате да ставате още по-дебел, то тя непременно ша са пръсне.
— Пръсне? О mijn hemelse Vader! (О, Небесни татко!) Да бяхте видял кожата ми по-рано! Тя блестеше като розово-червена сланинка! Ако в скорошно време не оздравея, то в миг ще умра.
— И търсете оздравяване в Китай?
— Да. Mijn geneesheer (моят доктор) каза, че климатът в Ява бил твърде южен. Тук може би щял съм да оздравея. По-рано приличах в лице на сияйно слънце, пък сега направо на Maansverduistering (лунно затъмнение).
— Тогаз сигур страдате от няк’ва изтощителна болест?
— От някоя, само една? Тогава щях да бъда изцяло щастлив! О, не, аз страдам от twintig (двайсет), dertg (трийсет), veertig (четирийсет), от honderd (сто) различни болести.
— Т’ва е лошо. Че къде пък се таят?
— По цялото Lichaam (тяло), по Aangezicht (лицето), в Oogappel (очните ябълки), в de Oren (ушите) и de Oorlapjes (ушните висулки), в Kimiebak (челюстта), в de Keel (шията) и Gorgel (гърлото), в Elleboog (лактите) и de Vingers (пръстите), в Maag (стомаха) и между Ribben (ребрата), в Вепеп (краката) и Voetzolen (петите), в de Long (белите дробове) и Lever (черния дроб), в de Gal (жлъчката) и в целия Romp (труп). Аз ежечасно витая между Leven (живота) и Dood (смъртта), а само яденето и пиенето може да ми помогне. Аз съм едно нещастно Schepsel (създание) и на драго сърце бих дал сто хиляди гулдена, ако знаех някой Offizer van Gezondheit (израз за военен лекар), който да ме спаси!
Той изброяваше страданията си с такъв печален тон, а фигурата му беше в такова рязко противоречие с тези жалби, че човек трябваше да извика цялото си самообладание, за да не се разсмее. Готфрид направи състрадателна физиономия и запита съчувствено:
— Да не би да мислите, че китайските лекари притежават изкуството да ва възстановят?
— Може би. Това е последният опит, който ще направя. Разговарял съм с доктори от Германия, Нидерландия, Франция, Австрия, Испания, Швеция, Източна Индия, ала никой не може да ми помогне. Сега ми се ще да опитам с Китай; тук имало хора, които вършели истински чудеса.
— Аз бих имал повече доверие на другите. Сигур сте са срещал само с профани. Предписаха ли ви някакви илачи?
— Всички възможни Bomen (дървета) и Heesteers (храсти), всички Bladen (листа) и Bloemen (цветя), каквито изобщо могат да съществуват.
— Т’ва е било погрешно, защото от таквиз средства ваш’та болест само се влошава.
— Как може да го знаете?
— Аз? Та аз съм специалист.
— Вие? Специалист?
— Да, студент!
— Студент? Че какво пък следвате?
— К’во сега следвам? Нищо, хич вече нищо — отговори Готфрид, излъчвайки гърди. — Т’ва вече не ми е нужно, защото аз всъщност съм следвал, разбирате ли, аз съм следвал, следвал, следвал, значи perfectum [39]; т’ва означава аз съм перфектен. Следвал съм ’сичко, без изключение, което ща рече, че са радвам на ненадминат майсторлък. Садя зале кат’ най-богатият притежател на дворянско имение; карам най-опасните бързи влакове кат’ най-опитния машинист; нахвърлям бойни планове кат’ най-прославения фелдмаршал; говоря сички езици на земята кат’ световните поети на първомайски празник; коля свине и телета кат’ най-изкусния месар; държа парламентарни речи кат’ някой Бисмарк; печеля най-заплетените процеси с по-голяма лекота от кой да е юрист; проповядвам наред с някой епископ или консистория; щавя сак’ви човешки и животински кожи — най-предпочитам с чепата тояга; строя мостове над долини и виадукти над реки; ша отида с цепелини докъдет’ поискате, че и няколко мили по-нататък; пиша геогностични трудове за зелените и кафяви морски водорасли и зоологически книги за орбитата на Венера; слагам подметки на коне и подковавам ездачи; изготвим от вата най-точните хронометри и си служа кат’ градинар с най-хубавия майсенски порцелан за цветните лехи; ходя по въже; пързалям са с кънки; отоплявам себе си и околните без дърва и кюмюр; откривам нафта на Северния полюс и лед в Арабия; аз… аз… аз… е, аз именно мога ’сичко, ’сичко, ’сичко!
Добрият Готфрид се бе надигнал и нахвърляше всичко това с такава пламенна скорост, че дебелият не разбра и половината на тоя панегирик. Минхер ван Ардапеленбош беше зинал уста и опулил очи, сякаш виждаше пред себе си истинско чудо. От скорострелната реч бе запаметил само, че има пред себе си един всестранно образован мъж. На едно обаче бе забелязал липсата, и то тъкмо на онова, което щеше да му е най-приятно. Ето защо сега каза, когато Готфрид го изгледа очаквателно отгоре надолу:
— През толкова училища ли сте минал, минхер, през толкова много?