— О, ниоу-ниоу-ниоу! Хи-чцин! Хи-ниоу!
Всичко това правеше такова забавно впечатление, че студентът въобще не се замисли за загубата на скъпата лула, а викна ухилен от стълбите:
— Ах, ти, Готфрид фон Буйон, какви, ги забърка!
Ваксаджията на Метусалем по неизвестни причини бе наричан от всички студенти «Готфрид фон Буйон». Той скочи от земята и отвърна по-скоро разгневен, отколкото смутен:
— К’ви ги забъркал? Да не аз? Ама т’ва прекалено и за капак текли по земята! Кой ми изтръгнал от ръката водния хуках [3] и приземил ма заедно с обой? Върви си човек с цялото достойнство и тържественост на бог Бакхус с домашни пенати [4] и едва пристъпил остиума [5], изтъпанчва са мъж с плитка и крещи някакво ниоу! К’во ща значи то? [6]
Този гневен въпрос беше отправен към китаеца. Вместо него отговори студентът:
— Ниоу означава говедо. Следователно повторено три пъти едно подир друго има значението на трикратно преживно животно.
— Хубаво! А хи-чин?
— Дръвник, непохватен Санчо Панса.
— Още по-хубаво! Хер Йе-кин-ли, вий току-що се тъкмяхте за полицията; т’ва няма да ви е потребно, защото аз ша ви проводя при тях. Ша бъдете озаптен. Ама преди туй искам ви покажа как един музикално правоспособен европеец отговаря на подобни оскърбления със свой любим инструмент.
Той вдигна обоя от земята, насочи го като пушка и нападна китаеца. Оня в никой случай не беше герой и сметна за по-благоразумно да удари на бяг. Скри се в дюкяна и зарези вратата след себе си.
— Тъй, ето как той чудесно изчезна зад кулиси — ухили се Готфрид фон Буйон. — Аз победих, ама отказвам са от салют на Виктория, и предпочитам са погрижа тез’ отломки на блажено минало изпратим в щастливо забвение.
Той събра парчетиите на куп. Господарят му подхвърли шлауха и тръгна нагоре да влезе при хазайката си.
Тя обитаваме една стаичка, граничеща с малка спалня. Останалите помещения от жилището си беше давала под наем на студенти, та да подобри донейде мизерното си положение. Беше вдовица на учител и получаваше една направо окаяна пенсия. Повечето нощи прекарваше зад шева и бродерията, за да държи немотията настрана от себе си и трите си деца.
Едва от деня, в който Метусалем се премести при нея, угнетеното й положение претърпя промяна към добро. Предишният наемател не бе добър платец и създаваше доста грижи на почтената фрау. Този обаче беше богат и имаше отзивчиво сърце. Не само че плащаше най-редовно наема си, но и носеше на своята хазайка някои неочаквани приходи. Много скоро благовъзпитаните деца спечелиха симпатиите му; изпитваше удоволствие, когато го наричаха доверчиво «вуйчо», и изглежда си бе поставил тайната задача да се грижи като истински роднина за тяхното благополучие.
Рихард, най-големият син на вдовицата, беше много даровито момче. Учителите му го обичаха и съветваха майката да го изучи. За съжаление тя бе твърде бедна за целта. Това създаваше у нея тъжно настроение. Много добре знаеше, че занаятът има златни устои, ала майчината любов я караше все пак тайно да страда, че не е в състояние да предложи на момчето си бъдеще според неговите заложби.
Една вечер при нея дойде Метусалем и се изрази по тази тема по своя прям, категоричен начин. Макар и запленена от предложението му, тя отклони скромно, но той приключи задушевния разговор, пояснявайки с решителен тон:
— Скъпа ми фрау Щайн, вие трябва да сте забелязала, че не обичам да говоря за живота си, но днес ще наруша този свой навик. Баща ми беше богат пивовар. Той имаше амбицията да изучи сина си и да се гордее с неговата известност. Аз се противях, понеже не исках да стана нещо по-различно от това, което бе станал той — пивовар. Само че съпротивата ми не помогна. Трябваше да се слегна като фасул, макар хмелът да стоеше за мен над всичките му там фасулища. По-нататъшното ще премълча. Баща ми превърна пивоварницата в акционерно предприятие и ми остави в наследство едно значително състояние. Аз обаче останах само един вечен студент, т.е. един академичен наблюдател на военните действия, когато истинският поборник презира. И сега в края на краищата започнах да чувствам твърде болезнено цялата празнота на тоя безцелен живот. Срамувам се от самия себе си. Не желая повече да бъда един безполезен член на човешкото общество. Искам да върша дела и нека първото ми деяние се състои в това, да компенсирам чрез вашия син моите пропилени студентски часове. Той ще следва, а разноските поемам аз. И това не бива да ви притеснява, защото няма да ми дължите нищо, а аз ще изкупя една вина, която ми тегне на сърцето. Ощастливявайки сина си, вие ще ми окажете услуга, която никога няма да забравя. И тъй, казвайте «да», дайте си ръката и нека с това нещата бъдат приключени и приети!