Китаецът стоеше пред него с отворена уста и втренчен поглед. Нито един крайник на тялото му не помръдваше.
— Какво ви стана? — попита угрижено Метусалем. — Та вие сте като парализиран! Как може разказът ми да ви окаже такова въздействие?
Той улови «Синът на Небето» за раменете и го разтърси. Това помогна на китаеца да дойде на себе си. Той отиде бързо до вратата, спусна резето, за да не ги обезпокои някой клиент, хвана студента за ръката, отведе го в малкото, лично помещение, разположено зад магазина, и го натисна в едно кресло от плетен бамбук.
— Приятелю! — възкликна, заговаряйки ту на китайски, ту на немски. — Наистина ли, наистина ли заминавате за Чина, моето горещо обичано отечество?
— Да, утре.
— О, Господорю на небето. Блясък на слънцето, Създателю на времето и пространството! Какво щастие, каква съдба! Приятелю, моят живот ви принадлежи; моето имущество е ваша собственост. Всичко, всичко ще имате, само имената на предците си не мога да ви даря. Вие можете да ми окажете услуга, пред чиято безпределност и най-голямата благодарност изглежда малоценна.
— С удоволствие, с най-голямо удоволствие, стига да съм в състояние! Какво е това, което мога да сторя за вас?
— Доведете ми моята жена, доведете децата ми!
— На драго сърце! — засмя се студентът. — Че то е нищо!
— Не говорете така! Това, което искам от вас е трудно, почти невъзможно за осъществяване. Властите ще се противопоставят.
— О, с господа мандарините все някак ще се оправя!
— Никой китаец не би съумял да се справи с тая работа. Но вие самият сте необикновен мъж. Няма да се стъписате пред никое рисковано дело. Ще използвате и хитрост, и сила, за да ме направите щастлив. Ето защо ви се доверявам. Ако някой въобще е в състояние да ми доведе съпругата, децата и имането, което зарових — защото при бягството не можах да го взема със себе си — то това сте единствено вие!
— Какво-о? Заровил сте имане? Защо не го оставихте на жена си?
— Щяха да й го отнемат. Аз, знаете ли, бях един… Независимо че бяха сами и никой не би могъл да ги подслуша, той се наведе над ухото на студента и прошепна: — …един осъден на смърт. Имах нещастието да попадна случайно сред метежниците. Знаете какво означава това в Чина. Бях невинен като млад Киа-ниао, като малък врабец в гнездо, ала бях видян при тях и щяха да ме погубят, ако не бях се спасил със светкавично бягство. Едва намерих време, колкото да се сбогувам с домашните си, да опаковам златните и сребърни кюлчета и тайно да ги заровя. Със себе си можах да взема само една малка част от метала, за да си подсигуря съществуването в чужбина.
— Във висша степен интересно! — забеляза студентът. — Та значи трябва да стана иманяр, а?
— Да. Виждате какво голямо доверие ви имам. Вие няма да ме измамите. Зная го със сигурност.
— Боже, опази! Каквото намеря, ако въобще намеря нещо, ще си го получите. Но къде се намират нещата? И къде да открия близките ви?