Ангел Каралийчев
Синьото цвете
Над чешмата до високия плет, който огражда дядовия Медарков пчелин, през пролетта падна едно мъничко семенце. Довеяно от незнаен край, то се намести в рохкавата пръст зад един камък, пукна се и поникна. Две зеленикави листенца, като крилца на пеперудка, трепнаха под сянката на камъка. На същото място се беше вече източила една дългостеблена тиква. Нейното дебело въже пълзеше нагоре по плета и разтваряше големи зелени листа като дъждобрани. Веднъж, като се обърна назад, тиквата съзря до корена си слабо растение и кипна. Зашумоля гневно с листата си.
— Що щеш тука? — викна тя. — Не знаеш ли, че аз съм господарка на тай земя? Кой ти позволи да смучеш сока на моята пръст?
Малкото стръкче се дръпна уплашено:
— Аз бях семенце. Вятърът ме донесе тука. Без да ща паднах до твоя корен и поникнах.
— По-скоро да се махаш или ще те покрия с най-големия си лист и ще те държана тъмно, докато загинеш!
Като чу тая закана, стръкчето се опита да се отскубне и избяга, но коренчето го държеше здраво там, където се беше родило. И нали стръкчето беше боязливо, то се потули зад големия камък — да не го вижда тиквата.
Преваляха пролетните дъждове. Слънчевите лъчи подсушиха намокрените гнезда на птиците. Дигнаха нагоре глави дядовите Медаркови слънчогледи. Пчелите тръгнаха за мед. Тиквата се разклони и покри целия плет. Най-горе върху трънето се появи един зелен плод като краставица. Той бързо порасна. Стана голям и почна да жълтее. Тиквеното въже се радваше:
— Ох, на мама хубавицата! Де родих най-голямата тиква на света!
А стръкчето се гушеше под сянката на камъка и не смееше да порасне.
Веднъж върху камъка кацна едно птиче-чуруличе и се залови да си точи човката.
— Ай, стръкче недорасло! — извика птичето. — Защо се криеш в сянката на студения камък? Ти ще загинеш, ако не се покажеш на слънцето. Дигни се нагоре към светлината.
— Страх ме е — отвърна стръкчето.
— От кого?
— От тиквата. Тя не може да ме понася.
— Не се бой от тиквата. Тя не гледа вече надоле. Такива като нея, покачат ли се на високо място, забравят ония, които са долу.
В туй време край плета мина едно магаре и захвана да се дръгне.
— Хей — викна му тиквеното въже. — Я погледни моята дъщеря! Не е ли по-хубава от слънцето, а?
— Не е — отвърна равнодушно магарето.
— Осел! — презрително рече тиквата. — Няма ли кой да ти одере кожата и да направи от нея тъпан.
— Ти да мълчиш — изви око нагоре магарето, — защото, когато огладнея, ще дойда да изям дъщеря ти!
— Черна чума да те изяде! — почна да го кълне тиквата и целият дядов Медарков плет са разтресе.
Отиде си лятото. Малкото стръкче, насърчено от крилатата гадинка, се дигна нагоре, разпери листенцата си й потъна в есенната позлата. Три дни го милва кроткото слънце. На връхчето му се появи една пъпка, наедря и се пукна. Едно мъничко синьо цвете се усмихна като око на дете.
Слънчогледовите пити станаха като трапези. Пчелите напълниха кошерите с мед! Веднъж на чешмата спря задъхан и ожаднял пътник с разтворена риза на гърдите, леко бяло палто и сребърна коса. Подире му дотърча мургаво девойче с червена панделка на главата.
— Татко! — развика се девойчето. — Да не пиеш студена вода…
— Защо? — попита бащата.
— Защото си уморен бе, татко!
Бащата седна на тревата да отдъхне, а момичето надникна през плета на пчелина:
— Колко много кошери? Татко, ще ми купиш ли мед?
— Ще ти купя, но ти днес нищо не си ми подарила.
— Какво да ти подаря? — замисли се девойчето и залута поглед наоколо. Щом съзря синьото цвете под камъка, то ахна, наведе се и го откъсна. Сетне коленичи пред баща си и го бодна на палтото му, точно там, където тупкаше бащиното сърце.
— Хубавинко ли е, татко? — попита момичето.
— Чудно хубаво.
Сърцето на човека с бялата коса полека тупкаше.
— Кое си ти, дето тупкаш вътре? — попита цветето.
— Аз съм сърцето на този човек.
— Какво работи той?
— Пише денем и нощем книги за деца. Много е уморен. Той умее да разказва смешни истории. Затуй портретът му е окачен в училищните стаи, а народната власт окачи на гърдите му Червеното знаме на труда. Да видиш колко обича малките!
— Ами такива цветчета като мене обича ли? — плахо попита цветенцето.
— С цялата си душа.
— Какво ли ще ме прави?
— Ще те натопи довечера в една чаша с вода и докато пише — все тебе ще гледа.
— Аз съм най-щастливото нещо на земята! — промълви синьото цвете.
Изведнъж човекът извърна главата си и се загледа към пчелина. Цветето също премигна с листенцата си и що да види, магарето, което се беше заканило, че ще изяде тиквата, дърпаше разклоненото въже надоле и го свличаше. Пъпчивата тиква тупна на земята, удари се върху камъка и се пукна. Магарето я захапа.