Закопчавайки панталона си, Виктор дори не пропусна да й напомни, че ако някой научи за случилото се, щяла да пострада не неговата, а нейната репутация. Никой нямало да повярва на думите на леконравна жена като нея, така че хората щели да си помислят, че го е съблазнила, за да го подтикне да се ожени за нея.
В този момент Мери вече знаеше истината. Виктор не я обичаше и никой никога нямаше да я обикне.
По пътя към дома се бе старала да потисне усещането от допира на разкъсаното бельо под изящната й рокля и да не забелязва болящите я лепкави слабини и лудите удари на сърцето, което се блъскаше в гърдите й като ранена птица. Искаше й се да вика и да плаче, но не смееше да го стори.
Пенелопа бе седяла в каретата, ведра и спокойна, и наивно й бе говорила за любов, докато Мери се опитваше да потисне напиращите в нея викове и сълзи на гняв и отчаяние. В този миг бе осъзнала колко много мразеше братовчедка си.
Долу в градината Максимилиан Бродерик се приближи до Пенелопа и прошепна нещо на ухото й. Тя се засмя и когато обърна главата си, Мери успя да види сияйната усмивка на лицето й. Не беше честно.
4
Пенелопа отдавна не помнеше такъв чудесен следобед.
Максимилиан бе пристигнал, облечен в кралскосиня коприна и сребърна жилетка, бе й поднесъл цветя и я бе отрупал с комплименти, а ослепителната усмивка — предназначена само и единствено за нея — не слизаше от лицето му. Беше я наблюдавал, докато рисуваше един натюрморт, който след това обяви за шедьовър. Пенелопа се изчерви в отговор и го поведе към салона, където изпиха по чаша горещ шоколад, за да се сгреят в студения пролетен следобед. Последва игра на табла. Улисани в разговори и смях, двамата дотолкова бяха обсебени от близостта си, че не забелязаха кога бе станало вечер.
Дори сега, докато вечеряше с чичо си, Виктор Чадуик и нацупената Мери, Пенелопа бе необикновено щастлива.
Максимилиан седеше до нея и когато чичо й заговори за политика, двамата тихо, почти заговорнически, подеха беседа за музика, изкуство и цветя.
Имаше нещо хипнотично в този мъж. Той не бе споменал нито дума за снощното си признание, но й бе посветил цялото си внимание и на моменти Пенелопа имаше чувството, че могат да общуват и без думи. Той се взираше в очите й и отгатваше всяка нейна мисъл. Това не й се струваше никак странно, напротив, действаше й успокоително.
— Господин Бродерик — гласът на чичо й, изгърмял от отсрещния край на масата, внезапно ги върна на земята. — Имате ли да добавите нещо към нашия разговор?
Лицето на Максимилиан внезапно се промени. Веселите му очи помръкнаха и придобиха унилия вид, който имаха, когато го бе видяла за пръв път.
— За Бога, господин Сетън, вие обсъждате политически въпроси, а ние с Пенелопа се споразумяхме да не разговаряме на тази толкова скучна тема.
Максимилиан изпрати ленива усмивка към другия край на масата.
— Но възможно ли е да не се интересувате от нещо толкова важно като опасността от революция? — нетърпеливо се намеси Виктор. — Нямате ли поне малко лоялност към краля?
Максимилиан бръкна в украсения с дантела джоб на жилетката си, извади напарфюмирана носна кърпичка и се прозина, като изискано закри устата си с нея.
— Извинете ме — каза той, оправяйки дрехата си. — Виждате ли, само при споменаването на думата политика, започвам да се прозявам.
Пенелопа се засмя на този хаплив коментар, а Максимилиан я погледна безизразно с леко повдигнати вежди и упорито вирната брадичка:
— На мен ли се смеете, скъпа? — Ъгълчетата на устните му трепнаха толкова недоловимо, че Пенелопа навярно бе единствената, която забеляза това — една усмивка, предназначена единствено за нея.
— Вие сте толкова забавен, Максимилиан. Как бих могла да не се засмея?
Той посегна към дланта й и я поднесе към устните си.
— Подигравайте ми се колкото желаете — изрече с тих глас и без изкуствената нотка, която бе доловила в гласа му преди миг. — Мога да ви простя всичко.
Когато горещите му устни се плъзнаха по пръстите й, Пенелопа разбра какво бе взела за любов — някаква странна смесица от чувство на близост и копнеж, усещането, че познаваше този мъж много, много отдавна. Усещане, което тя не бе изпитвала към никого другиго на този свят. Всичко това се смесваше с непреодолимото желание да узнае повече за него. Бе вълнуващо и едновременно успокоително.
„Подобна опияняваща смесица от емоции лесно може да бъде сбъркана с любовта“ — помисли си Пенелопа.
Когато вечерята свърши и всички станаха от масата, чичо Уилям посвети цялото си внимание на своята племенница. С разтуптяно сърце Пенелопа осъзна, че малката й хитрост не бе успяла и само бе отложила неизбежното.