Выбрать главу

Макс знаеше къде може да открие приятеля си.

— Кафе? — попита той.

Флетчър, който дори не се обърна, не изглеждаше изненадан от появата на Макс.

— След минутка.

Макс го изчака да довърши работата си, като го наблюдаваше усмихнато. Флетчър притежаваше истинско съкровище, макар и незабележимо за останалите. Имаше всичко, което желаеше на този свят — покрив над главата си, няколко чудесни коня и бутилка уиски, скрита наблизо.

— Как мина? — попита Макс, подавайки на Флетчър горещата порцеланова чаша.

— Безупречно — безизразно отвърна Флетчър, сякаш това бе най-естественото нещо на света. — Хората бяха много дружелюбни с нас. Мазето в кръчмата и тайната стаичка в една ферма на края на градчето бяха превърнати в складове за оръжие. Мога да си представя изненадата на Чадуик и войниците, когато тази сутрин са нахлули в Сайпръс Кросроудс. Как мина романтичният ти следобед? — Флетчър го стрелна с поглед. — Така и не се отказа от налудничавата склонност да си играеш с огъня.

На Макс му се прииска да попита ирландеца дали някога се е влюбвал, но предварително знаеше отговора на въпроса си — грубиянски смях, последван от уверението, че някаква си любов не би могла да разбие коравото сърце на Флетчър Хъксли.

— Вечерях в компанията на Виктор Чадуик — хладно рече Макс — и макар да не взех участие в разговора, успях да подочуя, че се очаква в края на месеца да пристигне кораб с още войници и оръжие.

— Тази информация може да ни бъде от полза — мрачно предположи Флетчър.

— Когато Далтон се върне от Сайпръс Кросроудс, искам да се свърже със своя приятел в Уилямсбърг.

— Онзи, с когото отплава момчето, което трябваше да увисне на въжето.

— Същият.

Флетчър се ухили и сръбна една глътка от изстиващото кафе.

— Ако корабът, превозващ войниците, бъде пресрещнат по море от нашите доброволци и ако същият този кораб и неговите пасажери бъдат обезоръжени и изпратени обратно за Англия, те не биха могли да бъдат от голяма полза за Чадуик, прав ли съм?

— Да, така е — лаконично отвърна Макс, чиито мисли неизменно се въртяха около жената, благодарение на която бе успял да се вмъкне сред лоялистите.

Чарлстаун бе истински рай от палмови листа и ромолящи поточета, заобиколени от най-пъстрите цветя на света. Градът се славеше с красивите си къщи и оживено пристанище, в което можеха да акостират и най-големите търговски или военни кораби.

За Пенелопа градът никога не бе изглеждал толкова хубав, както през днешния ден. Максимилиан се бе появил на вратата им точно по пладне, съпровождан от кочияша си и прислужник, носещ една извънредно голяма кошница, в която по всяка вероятност имаше храна за цяла дузина гладни мъже.

Бяха пътували в северна посока с равен ход, докато познатият бряг, корабите и красивите къщи не се изгубиха от погледите им. Каретата спря край едно безлюдно, заобиколено от дървета поле, и прислужникът просна на тревата постелка в яркозелени и сини тонове.

Двамата с Максимилиан седнаха един до друг, сгрени от плахото февруарско слънце. Максимилиан изглеждаше щастлив, наблюдавайки я как рисува девствения пейзаж. Кочияшът и прислужникът, определено най-странната двойка, която Пенелопа бе виждала, чакаха на почтително разстояние. Водеха тих разговор и имаха специално приготвен за тях обяд. И двамата обаче нерядко с открито любопитство се взираха в младата двойка.

Интересът им не смущаваше Пенелопа. Тя бе решена да не позволи на нищо да развали чудесния следобед. Беше й ясно, че не я очакват още много такива дни, дни на веселие и безгрижие, в които можеше с часове да седи и да се радва на природата и свободата си. Щастливи часове в компанията на красивия мъж, който някак бе успял да намери път към сърцето й.

— Случило ли се е нещо? — искрено угрижен я попита Максимилиан.

— Не, нищо — Пенелопа остави настрана листа и пастелите, съсредоточавайки цялото си внимание върху своя партньор. — Какво ви накара така внезапно да решите, че нещо не е наред?

Усмивката, която постоянно озаряваше лицето му, изчезна.

— Светлината в очите ви помръкна, брадичката ви увисна унило и нещо като леко нацупване наруши съвършените очертания на устата ви. Ръката ви замря, дишането се ускори и аз вече знаех, че нещо е откраднало щастието, което само до преди миг ви бе озарявало отвътре.

Дали някога друг човек я бе наблюдавал така внимателно и така точно бе отгатвал всяко нейно настроение? За миг Пенелопа остана неподвижна, след което се обърна с лице към Максимилиан. Бе скръстила нозе под себе си, а ръцете й лежаха на меката покривка, която бяха постлали върху твърдата земя. Сега младата жена съвсем леко се наведе напред. Чувстваше, че може да се довери на този мъж. Усещаше това с романтичното си сърце, с душата си, която сама още не разбираше напълно.