Ръката на младия мъж падна безжизнено, но Пенелопа изпитваше непреодолима потребност да го докосва, и внимателно вплете пръсти в неговите.
— Независимо от това, че никога не ме призна за свой законен син, той ме познаваше и търпеше. След смъртта на майка ми — тогава бях шестнайсетгодишен — ме взе при себе си. Имах своя стая в крилото на прислугата и от мен се искаше само да бъда възможно най-незабележим. — Максимилиан се взря в нея толкова напрегнато, че Пенелопа съвсем ясно усети болката му. — Държеше единствено да знае, че съм нахранен и облечен, а когато пораснах, ми даде такова изискано образование, на каквото не можеше да се надява никое копеле. В замяна трябваше да стоя далеч от погледа му.
Без да забележи, той болезнено бе стиснал пръстите й.
— Всичко вървеше добре, докато не отидох в Лондон. Работата е там, че от осемте му деца — все синове — аз имам най-голяма прилика с баща си. Присъствието ми в Лондон го подразни и което бе още по-лошо, разгневи най-големия ми природен брат, законния наследник на титлата. Открих, че ми харесва да бъда мъчител на аристократичните си роднини. — Върху лицето му се появи горчива усмивка — неуспешен опит да омаловажи значението на разказа си. — Пиех прекалено много. Играех си с любовта на жените, по които баща ми се бе увличал, и с техните дъщери, накрая проиграх на комар всичките пари, които имах, до последното пени.
— Не си длъжен да ми разказваш всичко това.
Въпреки огромната разлика помежду им, сега тя откриваше немалка прилика в начина, по който бе протекло детството им. Родени от двете страни на океана, дълги години бяха живели без майчина обич, опитвайки се — както сам той се бе изразил — да бъдат незабележими. Разликата бе единствено в това, че Максимилиан бе намерил сили да се опълчи.
— Напротив. — Той поднесе пръстите й към устните си. — В крайна сметка баща ми ме изпрати в Източната Индийска компания с надеждата или да направя състояние, или да изчезна и никога повече да не чуе за мен. Бе пределно ясно, че лично той предпочиташе последната възможност.
— Но ти се оказа по-силен, отколкото е очаквал, нали?
Максимилиан й се усмихна и този път усмивката му бе искрена.
— Това е самата истина. Натрупах състояние, но накрая нямах желание да се завръщам в Англия и отново да играя ролята на черната овца. Това не бе дом, а истински ад. Исках нещо свежо и ново.
— Нещо като Чарлстаун?
— И теб, ако си съгласна да имаш копеле за съпруг.
Сега Пенелопа на свой ред целуна пръстите му, както бе направил той преди малко. Докосването на устните му й бе подействало толкова успокоително, че сега искаше да направи същото за него. Изгаряше от нетърпение да узнае повече за човека, който се криеше зад изисканите маниери и копринени дрехи, и бе сигурна, че си заслужава труда.
— Както си седя тук сега, размишлявайки върху бъдещето, откривам, че то няма никакво значение.
— Нито дума повече за това. От години не съм говорил за баща си и няма да съжалявам, ако името му не бъде изречено никога повече. Бродерик е фамилията на майка ми — името, което той винаги е настоявал да използвам и което сега предлагам на теб, Пенелопа.
Ако преди бе имала известни съмнения, сега те се бяха стопили, прогонени от образа на мъжа, който заслужаваше да му бъде вярна цял живот.
— Попитай ме отново — прошепна младата жена, силно стискайки ръката му.
— Пенелопа Сетън — с висок и ясен глас рече Макс, — ще станеш ли моя жена?
— Да. — Тя бе напълно сигурна, че постъпва правилно.
— Ще се оженим утре — с усмивка рече той. Пенелопа се засмя. Смехът й бе искрен и безгрижен.
— Утре! Невъзможно. Приготовленията ще ни отнемат поне месец. Всичките тези покани, тоалети… И, разбира се, Тайлър трябва да присъства на сватбата, а той още е в плантацията на чичо Уилям.
— Невъзможно — сериозно отвърна Макс. — Не мога да чакам цял месец.
— Три седмици?
— Една — отсече той.
— Две — със същата широка усмивка предложи Пенелопа. — Поканите пътуват две седмици.
Максимилиан, изглежда, обмисляше компромиса, който трябваше да направи.
— Две седмици. — Той се прозина след кратък размисъл. — Сега ми изглежда ужасно много време, но при положение че съм те чакал цял живот, бих могъл да почакам още две седмици, нали, любов моя? — Той застана на колене, така че сега бе с една глава по-висок от нея. — Една целувка, за да скрепим споразумението?