Макс разсеяно приглаждаше с ръка фалшивата си брада. Маскировката му бе позволила безпрепятствено да влезе в селото, където британските войници повече от седмица бяха държали мъжа, току-що освободен от Лигата на Синьото острие.
— Не сме направили нищо особено.
Явно изненадан, мъжът се засмя тихо.
— Нищо особено? Избавили сте от ръцете на Виктор Чадуик половин дузина патриоти.
— Трима, ако трябва да бъдем честни — иронично рече Макс.
— С мен стават четирима — с благодарност в гласа отвърна мъжът. — Чухме и за случката в Сайпръс Кросроудс. Просто искам да ви кажа, че оценяваме усилията ви.
Макс кимна с глава, нетърпелив да качи бунтовника на кораба, който всеки момент щеше да отплава за Бостън.
— Коя беше жената? — продума мъжът след кратка пауза. — Онази, високата, която обезоръжила войниците. Тя е от твоите, предполагам.
Макс се засмя:
— Ребека ли? — Бек щеше да полудее, ако разбереше, че толкова лесно са го взели за жена. — Да, тя е една от нас.
— И аз така си помислих. Забележителна жена — благоговейно изрече мъжът. — Омъжена ли е?
Макс не можа да се сдържи и прихна. Гласът му проехтя далече из гората, а спътникът му подскочи уплашено на седлото и се огледа подозрително.
— Не се бойте — успокои го Макс. — Хората ми отведоха британските войници в обратната посока. Когато отплавате за Бостън, тези задници ще са затънали до колене в блатата. Може да се каже — върна се на въпроса на своя спътник Макс, — че в живота й има един мъж.
— Надявам се, той осъзнава с каква забележителна жена си има работа.
Макс реши да даде възможност на човека да помечтае. Мъжът бе готов да се бие и може би дори да умре за каузата им, но Макс нямаше доверие на никого, извън членовете на Лигата. С изключение, разбира се, на Пенелопа, която обичаше от цялото си сърце.
Какво щеше да каже любимата му, когато узнаеше, че съпругът й е Синьото острие? Благодарение отчасти и на публичните празнодумства на Чадуик, се бе разчуло за мистериозния мъж и неговата Лига, която създаваше толкова неприятности на лоялистите.
Мисълта, че отново ще вбеси Чадуик, извика нова усмивка на лицето на Макс.
Всъщност през последните две седмици усмивката почти не слизаше от лицето му. Тя го озаряваше всеки миг, прекаран с Пенелопа в градината на чичо й, докато се разхождаха из препълнените с хора улици или по брега на реката, потънали в разговори на всевъзможни теми и откривайки ново очарование в света около тях. Пенелопа обичаше брат си с удивителна преданост, уважаваше чичо си и ценеше всичко, което бе дал на нея и Тайлър, макар според Макс този човек да не заслужаваше такова безрезервно уважение. Тя рисуваше за свое собствено удоволствие, но притежаваше таланта на истински художник. Бе красива, но, изглежда, не го съзнаваше. Държеше се учтиво и очакваше същото от околните. Обичаше сладкото, синия цвят и напъпилите рано сутрин рози.
Всичките тези дребни, но за него изключително важни подробности бе научил през дните, прекарани с Пенелопа след онзи предиобед, когато я бе помолил да стане негова съпруга. Колкото повече неща узнаваше за нея, толкова по-силно я желаеше.
Когато двамата мъже стигнаха крайната цел на пътуването си, Макс с мъка изтика на заден план мислите за любимата си. Морякът, който ги очакваше, бе един от другарите на Далтон. Той бе спуснал котва в усоен и безлюден участък от реката, където спътникът на Максимилиан трябваше да се качи на борда. Едва дълго след като корабът се бе отделил от брега, Макс свали черната перука и дрипавото, натъпкано с подплънки палто, които трябваше да го преобразят в съвсем друг човек.
От сватбата му го деляха само още два дена и сърцето му бе преизпълнено с трепетно очакване на мига, в който Пенелопа щеше да стане негова съпруга. Този път поводът за вълнението му не бе някоя голяма кесия със злато, нито дебнеща опасност или жажда за отмъщение. Пенелопа му предлагаше нещо друго. Любов, дом, семейство — все неща, които животът му бе отнел и за които дълбоко в сърцето си винаги бе копнял. Бе зърнал обещанието в топлите й кафяви очи.
Само преди няколко мига Мери бе видяла Виктор да влиза в кабинета на баща й. Тя направи няколко крачки към вратата, прехапала долната си устна, като придържаше роклята си, за да не пречи на движенията й.
Баща й бе в конюшнята, за да прегледа един болен кон и без съмнение щеше да прекара там още поне половин час заедно с момчето, което се грижеше за конете му. Пенелопа трескаво опаковаше багажа си, за да могат слугите на Максимилиан Бродерик да го отнесат в новия й дом и да подготвят пристигането й там. Само след два дена щеше да се състои така нетърпеливо очакваната от нея сватба. Пенелопа щеше да бъде щастливата невеста на най-богатия мъж в Чарлстаун.