6
Тази вечер бе избрана от свободомислещите жители на Чарлстаун за мирен протест, който много скоро бе окървавен. Протестиращите бяха обсипали войниците с камъни, в отговор на което британците извадиха пистолетите си. Когато камък улучи по главата един от тях, те откриха огън. Двама от демонстрантите бяха хвърлени в затвора, а простреляният при опит за бягство Хет Лаури бе в неизвестност.
В полумрака на конюшнята Макс обличаше вечерния си костюм. Каква ужасна вечер. На сутринта трябваше да се състои сватбата му, а той вероятно нямаше да може да мигне цялата нощ.
— Това никак не ми харесва — тихо каза Флетчър, който се чувстваше неловко в неудобната си униформа от Кралския полк на Белите дракони. Униформите бяха откраднати преди няколко седмици от един форт в Бостън.
— На мен също — каза Гарик, напъхвайки крака във високите си черни ботуши. — Лицата ни не са добре маскирани.
— Навън е тъмно като в рог, включително и около сградата, където Чадуик държи затворниците си. Ще се вмъкнем там, а след това ще си тръгнем така бързо, че никой няма да успее да ни види. Ще е като с почернения зъб и празния ръкав. Униформите, напудрените перуки, ето кое ще запомнят.
— Дано да си прав — промърмори Джон под носа си.
Всички добре знаеха, че нямаше време за нова стратегия. Чадуик възнамеряваше да разстреля затворниците рано сутринта. Нямаше законно основание да го стори, но това, разбира се, не бе в състояние да спре човек като Виктор Чадуик.
Какъв друг избор имаше Лигата на Синьото острие, освен да освободи затворниците? Как ли щеше да реагира Чадуик, когато вместо затворниците откриеше в тъмницата трима от войниците на негово величество, завързани един за друг и със запушени уста?
Макс искрено се надяваше, че Хет Лаури, синът на търговеца лоялист и единствен ранен от демонстрантите, е на сигурно място. В Чарлстаун симпатизантите на Лигата бяха повече от лоялистите, така че имаше голяма вероятност момчето да е намерило подслон у някой приятел.
Яхнали седем от най-добрите коне на Флетчър и преоблечени в униформи на Белите дракони, седмината мъже се отправиха към затвора. Бе късно и малцината цивилни, които срещнаха, само наругаха и заплюха омразните драгуни. Макс и приятелите му не реагираха на обидите, а продължиха към целта с вперени в мрака погледи.
Без съмнение симпатиите към бунтовниците растяха с всеки изминал ден. Призивите за свобода и патриотизъм ставаха все по-чести и по-дръзки. Всеки момент щеше да избухне война, която нямаше да бъде нито лесна, нито кратка. Война точно сега, когато бе открил покой с Пенелопа.
Двамата войници, охраняващи затвора, бдяха зорко на поста си и бяха въоръжени до зъби, но както очакваше Макс, се впечатлиха от униформите на конниците.
Според уговорката Гарик слезе от коня си и заговори войниците с типично офицерско високомерие:
— Тук сме, за да поемем охраната на затворниците.
Той търпеливо зачака войниците да отключат вратата, което те, както и можеше да се очаква, не сториха.
— Имаме заповед да пазим затворниците до сутринта — колебливо изрече единият от тях.
— Аз имам друга заповед — пренебрежително каза Гарик. Бръкна във вътрешния джоб на мундира си и извади оттам някакви бумаги, които размаха под носа му. Единият от войниците взе сгънатия лист, докато другият остави пушката си настрана, за да вдигне единствения фенер. Като по даден знак Далтон и Луис едновременно скочиха от конете си и войниците успяха само да вдигнат слисано погледи.
Сега бе ред на Джон и Бек. Макс и Флетчър изчакваха, все още възседнали конете си, изправили се на задните си крака. В настаналата суматоха, още преди да са издали някакъв звук, вероятно дори преди да усетят опасността, войниците бяха обезоръжени и завързани.
— Нито звук — каза Гарик с насочен към сърцето на единия мъж пистолет. — А сега, ако нямате нищо против, ще отведем затворниците.
Те измъкнаха ключа от джоба на по-ниския стражар и само миг по-късно вратата на затвора зейна отворена. Листът, който Гарик бе подал на единия от войниците, падна незабелязано в калта.
Максимилиан и Флетчър скочиха последни от конете си. Макс се наведе и вдигна от земята падналия лист. След това го разгъна, отърсвайки полепналата по него кал. На бледата лунна светлина той отново се взря в старателно изписаните върху хартията букви.
След не повече от пет минути затворниците бяха освободени, а нещастните пазачи — завързани със запушени уста. Фенерът беше изчезнал, за да е сигурен Макс, че освободените няма да могат да видят лицата им.
— Уверявам ви, че независимо от дрехите, които носим сега, ние сме ваши приятели.