— Не знаех, че симпатизираш на бунтовниците — каза тя, когато след цяла вечност се добраха до постройката за карети.
— Няма да ме предадеш, нали? — Хет бе напълно безпомощен да направи каквото и да било, за да се спаси, ако тя доведеше чичо си или Виктор. Всъщност той едва успяваше да се държи на краката си.
— Разбира се, че не — увери го тя. — Ти си ми приятел, Хет. Никога не бих навредила на свой приятел.
Постройката за карети бе значително по-малка от тази в плантацията и побираше само един фургон и каретата на семейство Сетън. Отвътре бе напълно тъмна и неприветлива. Пенелопа смътно си спомняше, че в дъното на мрачното помещение трябва да бе оставен фенер. Откри го пипнешком и го запали, щастлива, че паметта не й бе изневерила. Сега можеше да види свлеклия се на пода Хет. Пенелопа трескаво започна да търси нещо, с което да превърже раната му.
Тя освети с фенера тялото му и гледката на обгорената и разкъсана плът накара стомаха й да се свие. Бързо възвърна самообладанието си, осъзнавайки, че всеки миг забавяне само още повече влошаваше състоянието на Хет. Пенелопа не можеше да си позволи слабост точно сега. Когато се налагаше, тя можеше да бъде неочаквано силна.
— Толкова дълго мълчах — едва промълви той. — Баща ми е отявлен лоялист, подобно на чичо ти, а аз не смеех да му противореча, поне не открито. Боях се да изгубя семейството си.
— Зная как се чувстваш — каза Пенелопа, почиствайки кръвта от раната му.
— Значи ти също мислиш като мен? — Гласът на Хет прозвуча изненадано.
— Не зная — прошепна тя. Политиката винаги й бе изглеждала отегчителна и отвлечена тема, а дългите разговори на чичо й и Виктор за лоялност към краля и независимост й се струваха чужди и непонятни.
Случващото се сега обаче бе истинско. Кръв и болка. Опълчил се срещу баща си син.
— С цялото си сърце вярвам в това, за което се боря — промълви тихо Хет. — Независимост, една нова нация. Лично аз бих изпратил всички тези британски войници обратно в Англия, където им е мястото.
— Сега не бива да се вълнуваш.
— Понякога се налага мъжът да се бори за убежденията си независимо какво ще му коства това. — Хет си пое мъчително дъх и се взря напрегнато в младата жена. — Ще загинат много хора, Пенелопа, и аз може да съм един от тях.
— Не казвай това.
— Не ми се иска да умирам, но не мога да продължавам да живея като страхливец, криейки се зад парите и властта на баща си. Не мога да продължавам да пренебрегвам гласа на съвестта си.
Кървенето бе спряло и състоянието на Хет видимо се подобряваше.
— Утре ще трябва да потърся лекар.
— Не — Хет поклати отрицателно глава и затвори очи. — Ще си тръгна още преди изгрев слънце.
— Няма да можеш в това състояние. — За Бога, раната бе сериозна и Хет се нуждаеше от почивка, силна храна и грижи. Грижи, каквито тя не можеше да му предложи.
Той пипнешком потърси ръката й.
— Трябва да го направя. Длъжен съм. Благодаря ти, Пенелопа. Кълна се, че никога няма да забравя какво си направила за мен.
— Хет?
Въпреки болката, на лицето му се появи усмивка:
— Да.
— Пази се — прошепна тя. След това го остави да заспи.
7
Сватбата им приличаше на феерия, извадена от някоя забравена книга с приказни истории. Църквата бе украсена в бяло и златно, в тон с цвета на сватбената рокля на Пенелопа и сребристия костюм на младоженеца. Отвсякъде висяха гирлянди от бели цветя и златни панделки и макар че бе пладне и меката дневна светлина нахлуваше през високите прозорци на храма, горяха безброй свещи, които позлатяваха всичко наоколо.
Въздухът бе изпълнен със звуците на цигулки, които радваха сърцата на многобройните гости. Максимилиан се бе погрижил лично дори и за най-незначителната подробност.
За Пенелопа това бе повече от бракосъчетание, повече от обикновено обещание да вземе един мъж за свой съпруг. Венчавката бе начало на нов живот. Вричайки се във вярност към мъжа, когото горещо бе обикнала, тя осъзна, че животът й никога повече нямаше да бъде същият. Тази мисъл едновременно я плашеше и обнадеждаваше.
Пенелопа със сигурност бе най-обожаваната невеста на света. Любовта, в която Максимилиан й се бе врекъл, блестеше в очите му, а озаряващата лицето му усмивка говореше по-красноречиво от всякакви думи. Какво повече можеше да желае една жена?
След края на сватбената церемония двамата се качиха в най-хубавата карета на Максимилиан и се отправиха към къщата на Уилям Сетън. Вече съпрузи, те внезапно бяха притихнали от свян. В каретата се държаха за ръце почти без да продумат, а Максимилиан я целуна само веднъж.