Тайлър беше при нея, Мери изглеждаше щастлива, а Пенелопа имаше за съпруг прекрасен мъж, който я обожаваше. За какво повече можеше да мечтае?
След като бе приела благопожеланията на всички известни личности на Чарлстаун, а гостите бяха добре нахранени и поруменели от огромното количество погълнато вино, младоженецът взе дланта й в своите и се наведе към нея:
— Повече не мога да чакам. Време е да се прибираме вкъщи, любов моя — прошепна в ухото й Максимилиан.
— Да — с усмивка отвърна тя. — Време е да се прибираме у дома.
Това бе моментът, който Макс знаеше, че ще помни до края на дните си, скъп спомен, който щеше да го топли в трудните мигове от живота му и да прогонва кошмарите му. Когато въведе Пенелопа в къщата си, той осъзна, че това вече не бе просто хубава постройка, пълна с изискани мебели и ценни предмети от цял свят. Това бе дом.
Единственият истински дом, който някога бе имал, мястото, където душата му щеше да намери така дълго търсения пристан.
Той вдигна Пенелопа на ръце и през широкото и пусто фоайе я понесе право към извитата стълба за втория етаж, където ги очакваше общата им спалня.
Стаята бе обзаведена в махагон, бяло и златно, а лунната светлина тайнствено се процеждаше през завесите на прозорците. До брачното легло имаше масичка с приготвени незапалени свещи, а из въздуха се носеше аромат от градински цветя, с които бе отрупана тоалетната масичка и камината. Въпреки протестите си, приятелите на Максимилиан се бяха погрижили да подготвят всичко необходимо за първата брачна нощ.
— Това е най-красивата стая, която някога съм виждала — възкликна Пенелопа. Погледът й се плъзна по изисканите мебели и безценни предмети. Отначало избягваше да поглежда широкото легло, но не след дълго погледът й замечтано спря върху него.
Разбира се, Пенелопа бе малко напрегната. Тя все още таеше известни съмнения, а Макс поне на външен вид оставаше абсолютно невъзмутим. В нея напираха безброй въпроси за любовта, брака, за онова, което един мъж и една жена правеха в леглото, а тя толкова упорито избягваше да го погледне.
Макс затвори вратата и Пенелопа трепна. Той, разбира се, забеляза притеснението й. Както винаги, и този път Макс бе съумял да почувства тревогата в сърцето на любимата си.
— Познавам те по-малко от три седмици — каза той, скривайки стъписването си, — но се чувствам така, сякаш съм чакал този момент цяла вечност.
Сега Пенелопа го погледна с големите си, тъмнокафяви очи, които излъчваха някаква тайнственост и мистериозна вглъбеност. Макс взе лицето й между дланите си и впери поглед в него:
— Обичам те. Никога не бих те наранил.
— Зная — прошепна тя.
Той я целуна, а дланите му се спуснаха към коленете й. Докато на малки глътки вкусваше от нектара на нейната невинност, Максимилиан чувстваше страстта да се надига в него. Тя му отвърна нежно, постепенно открехвайки устни и отпускайки напрегнатото си тяло.
Пръстите му докоснаха меката и нежна като коприна кожа на шията й. Кожа, която никой друг нямаше да докосва. Пенелопа все още потръпваше под нежните му ласки.
Той я целуна там, където туптеше сърцето й. Тя бе негова. Негова съпруга, негова любов, душата му. Но в същото време той цял й принадлежеше.
Максимилиан бавно свали сватбената рокля, целувайки устните и шията на съпругата си. Пръстите му внимателно отстраняваха сатена, разкривайки съвършеното й тяло.
Тя бе прекрасна, по-ослепителна от всичко, върху което някога бе спирал погледът му. Нежно заоблените й рамене, красиво оформените ръце и крака, извивката на ханша — всичко в нея бе съвършено. Когато свали и бельото й, тя свенливо прикри гърдите си с ръце.
— Недей — прошепна Максимилиан, внимателно отстранявайки дланите й. Тя не се възпротиви. — Нека ти се насладя. Толкова си красива.
Жена му стоеше пред него гола и свенлива, но в очите й вече нямаше страх.
Той отново я взе на ръце, този път, за да я отнесе до леглото, оставяйки копринената сватбена рокля да се свлече върху персийския килим.
Тази жена бе единственото хубаво нещо в живота му. Тя вече се бе превърнала в неразделна част от него.
— Искам и това, подобно на всичко останало в нашия живот, да бъде съвършено.
— Да, зная.
Той я притисна към себе си, отново целуна тръпнещите й устни и се отдаде на усещането от допира на копринената й кожа. Пенелопа бе така гореща и отзивчива, че Макс едва сдържаше напиращата страст, която заплашваше да му отнеме разсъдъка.