— Защото ти си единственият сред нас, който все още може да се размине само с едно бръснене на седмица. Далтон и Гарик отказаха да се разделят с ужасните си старомодни бради, Луис и Джон биха изглеждали ужасно в ролята на жени.
— А аз не, така ли?
— … а Флетчър не даваше и да се продума за нещо подобно — довърши мисълта си Макс. — Ти свърши чудесна работа. Дори мисля, че капитанът вече беше на път да хлътне по теб.
Сумтейки, Бек разкопча роклята, изпод която се подадоха „гърдите“ му — закачени на провесена през врата му връв торбички със зърно, големи колкото мъжка шепа.
Макс почти се срамуваше от вълнението си. Причината, случилото се да му въздейства толкова силно, не бе това, че бяха спасили човек от бесилото. Със сигурност не и така добре планираната и свършена работа — той и не бе очаквал друго.
Въпреки всичките обещания да скъса с изпълнения с рискове живот, той все още се чувстваше непреодолимо привлечен от внезапната среща с опасността. Всичко това, примесено със съзнанието, че раздава правосъдие — рядък и скъпоценен дар в този свят, — му вдъхваше неповторимото чувство, че живее истински. Сега се чувстваше по-жив, отколкото през изминалите няколко месеца.
— Прелестно създание — познатият дрезгав глас на Джон изпревари шума на стъпките му. — Какво ще кажеш за една малка целувчица?
Бек подскочи.
— Не е смешно.
— Не, не е — каза Гарик и допълни ободрително: — Трябва да знаеш, че Джон си е губил времето с много по-грозни жени от теб.
— Само с онази… е, може би и с… — не довърши Джон.
Докато мъжете продължаваха да си разменят шеги, Бек бързо се отърва от роклята и я натъпка в един чувал заедно с „гърдите“ и перуката. Гарик и Джон също свалиха сивите перуки и парцаливи дрехи. Гарик изчетка пудрата от козята си брадичка и мустаци и пъргаво приглади с ръце жакета си, сякаш за да заличи напълно човека, в който се бе преобразил за кратко.
Тъкмо бяха успели да заличат следите от маскировката, когато започнаха да пристигат и останалите. Предвождаше ги Флетчър — мрачен, както обикновено, — зад когото тихо спореха Далтон и Луис.
— Как мина? — Макс хвърли навъсен поглед към Флетчър, който с рязко движение свали перуката си и приглади с ръка непокорните си черни къдрици.
— Биха го почти до смърт. — Когато, както в случая, беше разярен, ирландският му акцент ставаше особено ясен. — А той бе почти момче, казвам ти. Просто дете, а те за малко да го обесят.
Сега всички се бяха смълчали и слушаха. От вълнението на Макс не бе останала и следа и той хладнокръвно изучаваше заобикалящите го мъже. В живота им бе имало много опасности, но те бяха оцелели. Външно изглеждаха спокойни и уравновесени, но Макс ги познаваше достатъчно добре, за да знае, че зад привидното спокойствие сърцата им биеха като неговото — учестено и неравномерно, с болезнена непримиримост към неправдата.
— Ти видя ли го да се отдалечава? — обърна се към Флетчър Макс.
Отговори му Луис:
— Видяхме го да се качва на борда на шхуната. Ще се грижат добре за него и ще бъде в безопасност. Още щом пристигне в Уилямсбърг, ще бъде предаден на милосърдното братство.
Макс одобрително кимна. Как бе започнало всичко това? Той едва се бе установил в новия си дом, за който така дълго бе копнял, когато мълвата достигна до него. Същата вечер няколко зализани лоялисти1 от Чарлстаун, събрани около богато наредена маса, обсъждаха със същия ентусиазъм, с който бяха коментирали качеството на сервираното им месо, новината, че някакъв мъж отивал на бесилото заради дързостта си да изрече на глас каквото мислел и да съветва останалите да сторят същото.
— Няма връщане назад — меко рече Гарик. Спокойният му глас звънна като камбана сред възцарилата се тишина. — Не можем просто да се откажем.
— Веднъж и Гарик да е прав — измърмори Джон.
— Това е само началото — рече Флетчър, излизайки напред. — Тази вечер сложихме главите си в торбата.
— Предлагаш да продължим? — Всъщност въпросът на Макс бе отправен към всички присъстващи. През тези седем години бяха горели заедно в ада, бяха оцелели в премеждията, доказвайки правилото, че накрая остават единствено най-силните. Това бе тяхната награда. Нова страна, нов дом и… най-сетне спокойствие.
И тук обаче не им бе писано да открият така жадувания покой. Макс вече се питаше дали някога щеше да се радва на мир и спокойствие. Най-вероятно не. И без това не познаваше подобни чувства.
— Бихме могли да сформираме опълчение — замислено каза Далтон. — Задава се война, всички ние отлично знаем това. Със своите умения сме в състояние да съберем армия, способна да натири обратно по домовете им онези лисици.