— Звучи ми като идеалния кандидат за теб.
— Наистина ли? — умът на Мери очевидно работеше трескаво. Всъщност Пенелопа дори можеше да долови лукавото пламъче в зелените й очи.
— Този съвършен мъж има ли си име? — Пенелопа посегна към книгата си. Посещенията на Мери бяха бурни, забавни или обезсърчителни, но почти винаги — съвсем кратки. Сега братовчедка й бе спряла до вратата.
— Максимилиан Бродерик — каза Мери, отваряйки вратата към коридора. Изглежда начинът, по който бе изрекла името, й хареса, защото го повтори, този път по-бавно: — Максимилиан Бродерик.
2
Мери обичаше повече от всичко на света баловете като този. Присъствието на най-знатните граждани на Чарлстаун, облечени в най-разкошните си дрехи, ярко горящите лампи и месингови свещници, чиито свещи биха стигнали за осветяване Сентън Хауз в продължение на цяла година, музиката, изпълваща балната зала, и най-вече неизбежното обожание, с което бе обградена единствената дъщеря на Уилям Сетън, довеждаха Мери до нещо като транс.
Пенелопа не бе настроена против приемите, ни най-малко, но тази вечер разговорите се въртяха главно около политиката и неизбежната война. Това бе въпрос, който разделяше разума и сърцето й, но разбира се, нямаше никой, с когото би могла да сподели съмненията си. Дори най-малкият намек за съчувствие към бунтовниците би бил изтълкуван като предизвикателно неподчинение към чичо й, а тя не желаеше да го поставя в толкова деликатно положение. Затова не й оставаше нищо друго, освен да бъде необичайно сдържана, докато минутите се точеха непоносимо бавно.
Тя, разбира се, бе взела участие в няколко повърхностни разговора с дами, които я бяха поздравили и се бяха възхитили от роклята й, и не бе пропуснала нито един танц, търсейки поне временно спасение от разговорите за уж неизбежната война, но реалността осезаемо бе надвиснала над залата подобно на черен облак. Останалите присъстващи, изглежда, успяваха да загърбят непривлекателното лице на действителността, но Пенелопа интуитивно бе предусетила задаващото се страдание и това я правеше неспособна да се отдаде на всеобщото веселие.
На два пъти тя танцува с Виктор, който тази вечер не можеше да й се посвети изцяло, тъй като непрекъснато бе в центъра на вниманието на присъстващите лоялисти. Този факт й донесе огромно облекчение и тя с радост забеляза, че Виктор сякаш не бе на себе си, увлечен от нескончаемите разговори за въстание и за задаващата се война.
Пенелопа го наблюдаваше от един ъгъл на салона. Докато обсъждаше политически въпроси с плантаторите и търговците, Виктор Чадуик се оживяваше както никога. Той въодушевено ръкомахаше, за да придаде по-голяма убедителност на думите си, а лицето му бе придобило необичайно сериозно изражение.
Пенелопа изтри потните си длани в полата от розова коприна и с нервно движение разтвори дантеленото си ветрило. Чичо Уилям бе един от присъстващите, които най-жадно попиваха всяка дума, излизаща от устата на Виктор Чадуик.
Пенелопа отново дочу жизнерадостния смях на Мери и се обърна, за да обходи с поглед множеството. Облечени в дрехи от вносна коприна във всички цветове на дъгата, гостите на семейство Лаури представляваха цвета на колониалното градче, преуспяващата аристокрация на една процъфтяваща колония. Пенелопа винаги бе предпочитала тихата усамотеност на чичовата си плантация, но не можеше да си затвори очите за разкоша на града и неговите знатни жители.
Мястото на Мери бе точно тук, в приказната зала, заедно с всичките тези аристократи. Пенелопа винаги бе знаела, че нейното място е другаде.
Неочаквано част от присъстващите извърнаха погледи към главния вход и Пенелопа не можа да се сдържи да не направи същото.
В салона току-що бе влязъл непознат мъж, който обходи множеството с един кратък, но изпитателен поглед, сякаш бе разглезен принц, разглеждащ обожаващата го тълпа. Тялото му бе изопнато като струна, но позата му издаваше зле прикрита леност и скука. Може би това впечатление се създаваше от положението на красивата му ръка, наполовина скрита от подаващата се изпод ръкава бежова дантела. А може би причината бяха дългите нежни пръсти или високите стройни крака, стегнати здраво в копринени бричове със сребрист цвят и бели копринени чорапи. За Пенелопа обаче най-впечатляващото нещо във външността му бяха очите. Дори от мястото си в ъгъла на залата тя успя да забележи, че върху тях бе легнала сянка на апатия.
Златисторусата му коса, която изглежда не познаваше пудрата, бе завързана на плитка с черна панделка. Тайната на неговата привлекателност обаче се криеше в меланхоличния премрежен поглед и благородния, малко дълъг нос.