Дори собствения си съпруг.
Пенелопа седеше на ръба на леглото, все още загърната в пелерината си. Цялата стая бе залята от нахлуващата през прозорците лунна светлина. Когато силните ръце на Макс я прегърнаха, тя с облекчение отпусна глава на рамото му. Тялото й бе вцепенено, а в очите й напираха сълзи.
Дори през затворения прозорец чуваше Виктор и неговите войници, които претърсваха градината, надявайки се да открият тялото на Синьото острие.
От очите й потекоха сълзи на отчаяние, които тя не се опита да задържи. Защо се бе върнал? Може би с появяването си е желаел да провокира Виктор? А може би е вярвал, че печели време за освобождаването на Тайлър. Пенелопа можеше само да му бъде благодарна за това.
Но сега той сигурно лежеше ранен, а кръвта му изтичаше. Пенелопа погледна дланите си. Още малко кръв, бе казал непознатият. Изглежда, щеше да се окаже прав.
— Как да заспи човек при тази ужасна врява навън?
Пенелопа обърна глава към съпруга си. Стройното му тяло бе загърнато в ориенталски халат.
— Съжалявам — каза тя, опитвайки се да скрие сълзите си.
— Ти не си виновна, скъпа. Виновни са Виктор Чадуик и проклетите му войници.
Тя кимна безмълвно.
Максимилиан свали качулката от главата й и погали влажните й страни.
— Ще ми кажеш ли защо плачеш?
Пенелопа копнееше да го направи, да разкаже всичко на Максимилиан. Сега обаче не виждаше никакъв смисъл. Какво можеше да стори той? До този момент с нищо не й бе дал да разбере, че желае да споделя болките й. Защо да очаква това от него точно сега? Без друго често бе напомнял на Пенелопа, че разговорите за политика го отегчават.
Ако му признаеше, че лее сълзи за мъж, когото дори не познава, вероятно само щеше да го разгневи. Максимилиан и без това нямаше доверие на съпругата си и дори си бе позволил да я обвини във връзка с иконома си.
Настъпи дълго и мъчително мълчание. Неочаквано Максимилиан взе дланта на Пенелопа в своите. Той не я бе оставил сама, както се боеше тя.
— Неприятно ми е да гледам как плачеш, скъпа — каза Макс. — За Бога, скъпа, това разбива сърцето ми.
— Наистина ли?
Пенелопа погледна мъжа, когото обичаше, но който за нея бе един непознат.
— Да.
Той я целуна нежно и затваряйки очи, Пенелопа се изгуби в обятията му.
Почувствала силните му ръце, младата жена с въздишка се отпусна на рамото му. Едва успяваше да сдържи сълзите си.
— Поплачи си, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.
Тя обви ръце около врата му. Несвикнал с ролята на утешител, Максимилиан леко се отдръпна и застина смутен. След миг тялото му видимо се отърси от сковаността си и ръцете му я прегърнаха още по-силно.
Пенелопа тихо проплака, сгушила се в прегръдката на съпруга си.
— Всичко е наред — повтори той. — Поплачи малко. Заслужила си го.
Младата жена не разбра напълно смисъла на думите му, но остави отдавна сдържаните сълзи да потекат свободно по страните й. Зарида безутешно.
Максимилиан леко я люлееше в ръцете си. Притиснала лице към рамото му, тя се унесе, обзета от усещането, че стаята около нея се върти неудържимо. Светът й също се въртеше с шеметна скорост и от това въртене бе започнало да й се завива свят.
Хлипанията й стихнаха и Пенелопа изпита необичайно спокойствие. Ръцете на Максимилиан все още я държаха, вдъхваха й чувство на сигурност. Той шепнеше на ухото й, уверяваше я, че всичко ще бъде наред.
Пенелопа с цялото си сърце искаше да му повярва, но дълбоко в себе си чувстваше, че в действителност целият й живот се рушеше. Тайлър все още бе в ръцете на Виктор, а Синьото острие бе ранен и навярно умираше, а тя не можеше да стори нищо, за да му помогне.
Мери слезе по стълбите, добре отпочинала и истински щастлива за пръв път от месеци. А може би дори от години.
Все още не бе в състояние да анализира причините за това си състояние.
Въпреки късния час Бек тепърва сервираше закуската и нито Пенелопа, нито съпругът й се мяркаха наоколо. Далтон обаче бе тук. Беше се появил малко след нея.
— Добро утро, госпожице Сетън — официално рече той.
— Добро утро, Далтон. — Тя не успя да сдържи усмивката си. Бек изсумтя и излезе от стаята. — Къде са всички тази сутрин?
— Предполагам, че все още спят след снощните вълнения.
Усмивката изчезна от лицето й.
— Какви вълнения?
— Изглежда, тази нощ Виктор е попаднал на следите на Синьото острие. В градината при беседката.
— И аз съм проспала всичко това?
Далтон я дари със сдържаната си дяволита усмивка, разкривайки искрящо белите си зъби.
— Навярно спите доста дълбоко.
— Понякога — каза тя. През изминалата нощ бе сънувала прекрасен сън, от който не й се събуждаше.