— Не бива да правим това.
Мери не искаше да спира, но сега нямаше друг избор. Тя не искаше Далтон да узнае нейната тайна, ужасните неща, сторени в името на онова, което бе взела за любов. Младата жена се ужасяваше от мисълта, че той може да научи за връзката й с Виктор. Искаше Далтон да вярва, че е невинна и добродетелна млада дама.
Ако допуснеше отношенията им да се задълбочат, той неминуемо щеше да узнае истината.
— Не бива повече да правим това — рязко каза Мери — Не зная за каква ме мислиш…
Тя мина покрай него и се втурна към спалнята си, където можеше да избяга от Далтон и от Виктор, да остане сама със спомените си.
Оставаше й единствено да се моли тази нощ Далтон отново да я навести в съня й.
— Мери!
Вече на стълбите, тя отново се обърна към него, взирайки се в изкривеното му от мъка лице.
— Знаеш, че не е редно да го правим — прошепна тя.
— Но аз не… — промълви той и внезапно замълча. — Аз няма вечно да бъда иконом.
Сега тя трябваше да му каже с високомерен глас, че стои много над него и че никога не би се съгласила да има нищо общо с един обикновен слуга. Думите обаче не излязоха от устата й. За нищо на света не би наранила Далтон. Може би трябваше да му каже истината.
— Вината не е в теб — промълви тя. — Ти си мил и с добро сърце. Аз… аз не съм достойна за теб.
— Не говориш сериозно, нали? — ядосано отвърна той — Ти си мила и красива млада жена и… въпреки че дълго се борих с чувствата си, аз те обичам. Вече не мога да крия това от теб — призна той. — Хиляди пъти съм си казвал, че за нас няма надежда. Животът, който водя, не би бил подходящ за една истинска дама.
— Извърших ужасни неща — призна тя. — Бях наивна и не разбирах грешката си.
— Зная.
— Нима…
— Чадуик… — прекъсна я той и направи крачка към стълбището — в беседката.
— Ти знаеш — ужасено каза тя. Искаше й се да избяга, да се скрие от пронизващия му поглед.
— Да — прошепна той, приближавайки се още повече. — Видях какво се случи миналата нощ и чух всичко. Защо, мислиш, досега не ти бях казал, че те обичам? Просто не вярвах, че ще ми повярваш… Исках първо да ти покажа какво е любовта, и чак след това да ти призная чувствата си.
— Но кое те кара да мислиш, че ме обичаш?
— Не мога да ти отговоря — призна той. — Просто зная, че те обичам.
— Далтон…
Той стъпи на най-долното стъпало.
— Искам да ти докажа, че онова, което ти е сторил Чадуик, няма нищо общо с любовта. Любовта трябва да е взаимна и… — Той замълча смутено.
— Какво има? — Искаше й се Далтон да не спира да говори.
— Само допреди няколко седмици дори не вярвах в любовта, а сега стоя пред теб и се изразявам като слаб поет. Истината е, че ми се прииска да убия Чадуик за онова, което ти стори в беседката. Възнамерявах да го проследя и да го удуша, когато те чух да плачеш и просто не можах… не можах да те оставя.
— Не зная какво щях да правя, ако не беше ти. — Тя вечно щеше да помни нежните му ръце, попиващи сълзите й.
Далтон продължи с треперещ от напрежение глас:
— Тогава реших един ден да ти покажа как трябва да се отнасят един с друг мъжът и жената.
Сърцето й заблъска лудо.
— Наистина ли?
— Един ден, когато сме готови за това, ще ти покажа какво е любовта. Ако решиш да свържеш живота си с един обикновен иконом. — Думите му вече не бяха свенливи, а на лицето му отново имаше усмивка. Усмивка, която стопли сърцето на Мери и я накара да го почувства безкрайно близък.
— Ще ми покажеш ли сега? — попита тя, пристъпвайки към него. Пламъкът на свещта, която Далтон държеше в ръцете си, трепна и Мери се наведе, за да я угаси.
Далтон прошепна в мрака:
— Да.
Предната вечер се бяха прибрали късно, но Пенелопа се събуди с изгрева на слънцето. Тя незабавно отвори шкафа, в който държеше шаловете си, след което излезе на балкона и завърза за перилата един жълт шал.
Информацията, която бе дочула, можеше да се окаже от полза за мъжа, известен като Синьото острие.
Беше се надявала Максимилиан да остане в спалнята й през нощта. Напоследък той се държеше много по-внимателно с нея, отколкото през първите седмици от брака им и Пенелопа си бе помислила, че съпругът й се е променил. Вечерта обаче той се бе запътил към спалнята си, оплаквайки се от главоболие и преумора. Пенелопа трябваше да признае, че Максимилиан изглеждаше по-блед от обикновено и едва не бе заспал в каретата на връщане от бала на Хънтландови.
Тя не се бе разсърдила на дрямката му, тъй като ръката му бе върху нейната, а главата му почиваше на рамото й. В такива моменти почти вярваше, че въпреки всичко съпругът й я обича.
Сега обаче нямаше време да търси причините за проблемите в брака си с Максимилиан. Тази вечер, в десет часа, тя отново щеше да се срещне със Синьото острие, мисълта за когото с всеки изминал ден все повече занимаваше съзнанието й.