С черна перука на главата и с дългото палто, което носеше при последната им среща, Макс чакаше Пенелопа, скрит сред буйната растителност край пътеката. Той бе подранил с половин час, за да има възможност да наблюдава градината и да реагира, в случай че съпругата му от ново е била изнудена от Чадуик да изиграе ролята на примамка.
Предната вечер, у Хънтландови, бе забелязал Пенелопа да разговаря с Чадуик, който навярно отново я бе заплашвал, че ще погуби Тайлър.
Точно когато градският часовник удари десет, Макс чу по пътеката да приближават нечии предпазливи стъпки.
Той надникна през листата и видя силуета на съпругата си, загърната в тъмнозеленото наметало с качулка. Макс я изчака да се приближи.
— Не се обръщайте.
Пенелопа спря, подчинявайки се на нареждането му.
— Наистина ли сте добре? — попита тя загрижено. — Толкова се тревожех за вас. Дори мислех… мислех, че сте мъртъв. Когато Виктор ми показа изцапаните си с кръв ръце, ми прималя.
Тихият й глас бе изпълнен с вълнение. Нима наистина се бе влюбила в мъж, когото дори не познаваше?
— Както виждате, аз съм добре.
— Не мога да видя нищо — отвърна тя и Макс разбра, че в този момент, съпругата му повече от всичко желаеше да зърне лицето на Синьото острие. Не биваше да й позволява, още не.
— Тогава ще трябва да ми се доверите.
— Вярвам ви.
Гласът й прозвуча така благоговейно, че сърцето на Макс се сви. Пенелопа се доверяваше на един непознат, бе излязла в тъмната студена нощ само за да се увери, че той е добре. Една среща, една бележка и съпругата му вече напълно бе хлътнала по Синьото острие.
— Защо ме повикахте? Само за да се уверите, че съм добре? — троснато рече той.
— Не — тя въздъхна тихо. — Но първо искам да ви благодаря за писмото. То ми донесе огромно облекчение.
Всяка друга жена на нейно място би се обърнала, за да види мъжа, с когото говореше, но не и Пенелопа. Тя бе уравновесена, решителна и смела.
— Защо настояхте да се срещнем тази вечер?
— Имам новини за вас — развълнувано каза тя. — Виктор Чадуик спомена нещо миналата вечер. Повика ме настрана и каза, че разговарял с Тайлър същия следобед. Това означава, че брат ми е някъде наблизо, нали?
— Да, така е. Това е много полезна информация. — Той почувства облекчение от факта, че Пенелопа не бе настояла за тази среща, защото е омагьосана от сянката му, а за да разговарят за Тайлър.
— Има още нещо. — Той притаи дъх. — Говори се, че утре ще пристигне някаква артилерийска част.
Макс се усмихна в тъмнината. Съпругата му се бе превърнала в същински първокласен шпионин. Той, разбира се, знаеше за артилерийската част, която трябваше да подсили местния гарнизон, и дори вече бе изработил план за посрещането й. Пенелопа продължаваше да изрежда добре известните му подробности, а гласът й трепереше от вълнение. Когато му разказа всичко, което знаеше, Макс пристъпи към нея.
— Благодаря ви, госпожо Бродерик.
— Пенелопа.
— Благодаря ви, Пенелопа — каза той и покровителствено постави ръка на рамото й. Тя не помръдна.
Беше излязъл пронизващ вятър и Макс застана още по-близо до съпругата си, за да я пази от студа.
— Бих могла да продължа да ви сътруднича дори и след спасяването на Тайлър — прошепна тя. — Бих могла да ви доставям информация и при нужда да предавам съобщения. С цялото си сърце желая да ви помагам.
— Това е опасна игра.
— Зная.
— Кое тогава ви накара да вземете това решение?
Макс съвсем ясно почувства вълнението, което сякаш струеше от самото й тяло.
— Онова, което правите, е достойно за възхищение. Вие сте горд, не се боите от опасностите и никога не бихте изменили на убежденията си — каза тя с треперещ от вълнение глас, който сега прозвуча почти страстно. — Бих искала животът ми да бъде нещо повече от вечерни приеми, балове и рисуване на красиви пейзажи. Бих искала да се простира отвъд стените на дома ми.
— Бунтарка по дух — промърмори Макс.
— Не съм сигурна, че определението ви е съвсем точно — колебливо отвърна тя. — Никога преди не бях размишлявала сериозно върху идеята за свободата. Живеейки в топлия си и сигурен дом, не се замислях върху въпроса за справедливостта.
— Какво ви накара да се промените?
— Вие — отвърна тя. — Вие сте готов да пожертвате всичко в името на каузата си. Също както и брат ми, който така страстно вярва в свободата. Но най-вече… — изрече тя, правейки драматична пауза — не искам хора като Виктор Чадуик да управляват тези колонии. Винаги съм мислела, че най-големият му грях е неговата безчувственост, но сега зная, че той е зъл и безмилостен и че четирите стени на моя дом няма да ме спасят от хора като него.