— Аз… аз не искам нищо от вас — гласът й потрепери несигурно.
Още една лъжа. Кога най-сетне щеше да престане?
— Сърцето ви бие лудо, дишате учестено, кръвта кипи във вените ви. Когато ви докосвам, настръхвате. — С едната ръка той я придърпа към себе си, а с другата погали треперещата й шия. — Тези чувства може да са ви непознати, но те са доказателство за това, че ме желаете.
Макс я докосна съвсем нежно, едва плъзгайки пръсти по шията й.
— Не се страхувайте — прошепна той.
— Пуснете ме.
— Скоро.
Притиснал тялото й към своето, той я целуна отново. Как силно го желаеше Пенелопа! Кожата й бе настръхнала и зачервена и макар и уплашена, тя все пак не бе ужасена, каквато би трябвало да бъде.
— Искам да ви предложа нещо — каза той. — Заминете с мен. Напуснете глупака, когото наричате свой съпруг, и се присъединете към Лигата на Синьото острие. Елате с мен.
— Не — отвърна съвсем спокойно тя, вместо да го наругае възмутено.
— Мога да ви отведа от тази къща още сега, без да позволя на никого да ме спре. Мога да ви направя своя жена, да ви обрека сърцето и душата си, и тогава вие никога няма да пожелаете да се завърнете в тази къща.
— Но няма да го сторите — смело каза Пенелопа.
— Какво ви кара да мислите така?
— Аз ви познавам — отвърна тя. — Колкото и да е невероятно, аз ви познавам. Можете да ме заплашвате колкото си искате, можете да се опитвате да ме шокирате и да ме накарате да изпадна в паника, но не можете да ме накарате да извърша нещо против волята си.
— Права сте — призна той, — но мога да ви накарам да я промените.
Пенелопа се засмя нервно. Един мъж, но не съпругът й, я държеше в обятията си и й правеше неприлични предложения, а тя се смееше.
— Уверявам ви, че по тези въпроси няма да успеете да промените волята ми. Ако трябва да съм напълно искрена с вас, ще призная, че съм поласкана от силното ви желание да ме прелъстите, но още отсега трябва да се примирите, че усилията ви са обречени на провал.
— Защо?
Какво щеше да стори, ако точно в този миг Пенелопа признаеше, че обича съпруга си?
— Аз съм омъжена, господине. Мисля, че това е достатъчна причина.
За съжаление за него не бе достатъчна.
— Пуснете ме — подкани го тя. — Моля ви.
Макс широко разтвори ръце, оставяйки я да отлети като красива, бяла птица.
Пенелопа прекара по-голямата част от нощта, въртейки се в леглото си в напразни опити да заспи.
Срещата с тайнствения непознат я бе смутила, но дълбоко в себе си тя чувстваше, че човекът, който наричаше себе си Синьото острие, не бе истинска заплаха за нея. Пенелопа не можеше да намери разумно обяснение за обзелото я спокойствие, тя просто го чувстваше с ума и сърцето си.
Тревожеше я фактът, че той се бе оказал прав в предположенията си относно нея. Синьото острие се бе отнесъл с нея по изключително неприличен и неподходящ за една дама начин. Когато шепнеше името й, когато я докосваше, Пенелопа се чувстваше изключително неловко. Непознатият бе решил, че е самотна и има нужда от любов.
Тя имаше нужда единствено от Максимилиан.
Така че, когато зората прогони нощния мрак, Пенелопа се отправи към спалнята на съпруга си. През цялата нощ не бе могла да мигне, измъчвана от мисли за Тайлър, за Синьото Острие и за своя брак.
Сега искаше да си върне Максимилиан. Такъв, какъвто го познаваше преди сватбата им, преди първата брачна нощ. Само така в нея отново щеше да се пробуди желанието за живот.
Пенелопа прекоси коридора и решително влезе в спалнята на съпруга си. Максимилиан все още спеше и на бледата светлина от първите слънчеви лъчи Пенелопа едва успя да различи тялото му под зелената сатенена завивка. Предната нощ трябва да е била унесена в дрямка, когато се е прибирал, защото не бе чула стъпките му.
Пенелопа затвори вратата след себе си и тихо пристъпи към леглото. Съпругът й спеше дълбоко и не усети присъствието й дори когато тя приглади един златист кичур, паднал върху лицето му.
Сънят бе заличил и последната следа от високомерния аристократ. Пред нея лежеше човекът, в когото някога се бе влюбила. В негово лице виждаше приятеля, мъжа, който я бе обожавал, ухажвал и в крайна сметка бе спечелил сърцето й. Мъжа, когото помнеше от първите дни на тяхното познанство и когото бе избрала за свой съпруг.
Максимилиан неспокойно се размърда, при което завивката се свлече от леглото, а от устните му се отрониха някакви неразбираеми думи. Каква ирония на съдбата — бяха женени от месеци, а тя дори и не подозираше, че съпругът й спи гол. Пенелопа вдигна завивката с намерението да го завие отново, но погледът й внезапно спря върху превръзката на хълбока му. Не знаеше Максимилиан да се е наранявал. Предположи, че е паднал от седлото или се е наранил при друг някакъв инцидент. Но защо бе пропуснал да спомене за това пред нея? Както и за петната от кръв по дрехите си и разкъсаната дантела. Върху превръзката му бе избило тъмночервено петно. Пенелопа потърси по стегнатото му мускулесто тяло други следи от наранявания, но не откри такива. Изведнъж погледът й спря на някакво петно върху горната част на едното му бедро.