— Не мога да повярвам, че разговаряме за това! Нищо чудно след малко вече да избираме и името на първородното си дете.
— Катрин — тържествено рече Макс.
— Ричард — отвърна тя.
— Елизабет.
— Антъни.
— Дейзи.
— Хорацио.
— О, не, само не Хорацио!
Пенелопа се разсмя. Вече пред конюшнята, двамата продължиха играта си. Ненадейно отнякъде изникна Флетчър, който изглеждаше така, сякаш ги бе чакал цяла нощ. Пое юздите на коня им и втренчи учудения си поглед в младата двойка.
— Фиона — каза Макс, скачайки на земята.
— Томас — усмихнато отвърна Пенелопа.
Флетчър поклати глава с отвращение. Макс се обърна към приятеля си, опитвайки се да му обясни:
— Изреждаме имената на неродените си деца.
— Боже, опази — каза Флетчър с подчертан ирландски акцент.
— Маргарет — продължаваше Макс, повеждайки Пенелопа към къщата.
— Пърсивал.
Макс хвърли бегъл поглед към Флетчър.
— Уведоми останалите, че не желаем да бъдем обезпокоявани. Не отговарям за последствията, ако чуя някого да чука на вратата на спалнята ми.
Флетчър изруга в отговор.
Мери не можеше да сподели с Пенелопа онова, което бе узнала за Далтон, но чувстваше непреодолима нужда да разговаря с някого. Прекалено много несподелени тайни имаше в душата й. Може би най-сетне бе настъпил моментът да се извини на братовчедка си за измамата около смъртта на Хет Лаури.
Изправена пред вратата на Пенелопа, Мери осъзна, че все още не бе готова за това признание. Може би никога нямаше да събере сили да й каже истината. Тя болезнено се боеше да не изгуби любовта и приятелството на братовчедка си. Очевидно бе по-нерешителна, отколкото си мислеше. Макар преди време да бе избягвала Пенелопа, сега Мери дълбоко ценеше приятелството й.
За съжаление точно тази сутрин, когато най-отчаяно се нуждаеше от братовчедка си, Мери не успя да я открие. Пенелопа изглежда все още спеше.
Младата жена си помисли, че ако бе прекарала нощта в обятията на Далтон, сега нямаше да се чувства така безутешна. Вечерта той не се бе появил в спалнята й, но Мери не му се сърдеше. Синьото острие навярно имаше важни и неотложни дела, отвели ги далеч от нея в студената нощ. Тя все още не бе готова да му съобщи, че знае за тайната му, но изгаряше от желание час по-скоро да го види.
Мери почука на вратата, отначало съвсем леко, сетне, след като не получи никакъв отговор, по-силно, и влезе крадешком в спалнята на Пенелопа. Леглото й изглеждаше недокоснато, а върху златистия сатенен юрган бяха подредени множество малки и лъскави възглавнички в същия цвят.
Разочарована, Мери започна да се разхожда разсеяно из спалнята на братовчедка си. Пенелопа очевидно бе прекарала нощта в леглото на съпруга си.
Двамата понякога й изглеждаха доста отчуждени един от друг. Може би просто се държаха резервирано пред другите, запазвайки любовните погледи за моментите, когато оставаха насаме. Пенелопа никога не бе обичала да привлича хорското внимание.
Мери знаеше, че един ден и тя ще има онова, което братовчедка й притежаваше. Съпруг, изискан и красив дом, който да напълни с всевъзможни дреболии от цял свят. Тя се приближи до леглото и прекара пръсти по завивката. Никога досега не бе докосвала толкова фина коприна. Баща й разполагаше с много пари, но бе непоправим скъперник. Той вечно мърмореше, че била разточителна със свещите и избирала за роклите си само най-скъпи платове.
Мери си представи как двамата с Далтон заживяват в красива и голяма къща като тази. Щяха да бъдат щастливи и неразделни. Мери вече знаеше, че Далтон Арчър бе велик човек. Той нямаше вечно да остане иконом.
Младата жена седна пред огледалото, загледана в шарените сатенени панделки, които изглеждаха така великолепно в тъмните коси на Пенелопа и тъй безвкусно сред собствените й червени къдрици.
Шкафчето пред нея бе наполовина отворено и Мери протегна ръка, за да го затвори, но вниманието й бе привлечено от червената панделка, която зърна вътре. Тънка тъмночервена панделка, с която бе завързана купчинка писма.
Ако не бе печатът със символ, подобен на онзи, върху бедрото на Далтон, сигурно никога нямаше се случи всичко, което последва същата тази сутрин.
Мери извади писмата и отвори най-горното. Но защо Далтон бе изпращал писма на Пенелопа?
Докато четеше странните бележки, Мери цялата настръхна. Среща? Тогава тя съзря писмото на Пенелопа, което той вероятно й бе върнал.
В сърцето ми винаги ще има място единствено за вас.
Мери внезапно почувства гадене в стомаха.
Утре вечер, любов моя.
Мери изведнъж разбра цялата болезнена истина. Пенелопа не бе в спалнята на съпруга си, а Далтон не спасяваше невинни хора, преоблечен като смелото Синьо острие. Те бяха заедно. Целуваха се, галеха се и сигурно й се присмиваха. Подиграваха се на наивните й мечти и за това, че така лесно бе дарила любовта си.