Бележката, най-силно разтърсила Мери, бе не написаната от Пенелопа, а едно много кратко съобщение:
Голямата зала. Сега.
В съзнанието й изникна образът на Далтон, чакащ в усойното помещение, и промъкващата се по тъмните стълби Пенелопа. Мери вероятно го бе сънувала, докато той е любил братовчедка й така, както преди това бе любил самата нея.
Пенелопа й бе отнела всичко. Всичко. Любовта на собствения й баща, уважението и възхищението на Виктор, вниманието на богатия Максимилиан Бродерик, а сега и Далтон.
Последната загуба бе най-болезнена и Мери не можеше да разбере защо бе така огорчена. Далтон никога не й се бе вричал във вярност, а и не й бе обещавал нищо. Бе я използвал, също както я бе използвал Виктор, само че по малко по-изтънчен начин.
В очите й напираха сълзи, но Мери си бе дала дума никога повече да не плаче. Нямаше да позволи още веднъж да я пречупят.
Не обвиняваше Далтон. За всичко бе виновна Пенелопа. Пенелопа, която пред всички се представяше за невинна, а всъщност в душата си бе по-черна и от дявола. Пенелопа й бе отнела всичко. По някакъв неведом начин бе разбрала, колко много означаваше Далтон за нея и си бе поставила за цел да го съблазни и да й го отнеме. Пенелопа.
Мери скри писмата в корсажа си и се взря в огледалото пред себе си. Никога досега не бе виждала кожата си така мъртвешки бледа, почти прозрачна, а очите — тъй тъжни.
Тя нямаше нищо — нито за печелене, нито за губене. Нямаше си никого — нито семейство, нито Виктор… нито Далтон. Всичко, което й бе останало сега, бе парещото желание за справедливост.
Всички трябваше да получат възмездие за греховете си. Най-сетне бе дошъл редът на Пенелопа.
Тежките завеси върху прозорците в спалнята на Максимилиан бяха плътно спуснати и въпреки че навън бе ден, в стаята не можеше да се отгатне кое време на деня е.
За Пенелопа времето сякаш бе спряло. Двамата с Максимилиан се бяха мушнали под завивките преди няколко часа, вкопчвайки се един в друг и заспивайки с любовта, която бяха открили отново.
За самата Пенелопа това бе най-спокойният сън от дълго време насам. Тя знаеше отговорите на многобройните въпроси, измъчвали я толкова дълго. Бе си върнала Максимилиан и отново намираше смисъл в живота.
Все още им предстоеше да обсъдят и разрешат много проблеми, но в този момент най-важното за Пенелопа бе, че лежеше тук, в обятията му. Нищо не изглеждаше тъй страшно, когато бе до нея и я обичаше.
— Защо не спиш? — промърмори Максимилиан, придърпвайки я към себе си.
— Съжалявам, ако съм те събудила — прошепна Пенелопа, сгушвайки се в топлата му прегръдка. — Опитай се да заспиш отново.
— Ще се опитам — отвърна той. — Фейт.
— Моля?
— Фейт — повтори Макс.
Тя се повдигна на лакти, вглеждайки се в съненото му лице.
— Фейт какво?
— Просто Фейт.
— О! — Пенелопа се настани удобно срещу съпруга си. — Джеймс.
Никога не бе влизала в кабинета на Виктор. Помещението бе в тон с личността на собственика си — подредено, студено и строго.
Мери закрачи пред бюрото на Виктор с четирите уличаващи писма в ръката си. Как смееше да я кара да чака? Сигурно така се опитваше да й отмъсти за това, че бе отказала да се появи на последните им няколко нощни срещи.
— Каква приятна изненада — каза той, застанал в рамката на вратата. — На какво дължа тази чест?
Мери извърна красивото си лице към Виктор, мъжът, когото бе обичала и мразила, който я бе въвлякъл в своите интриги и хладнокръвно бе отнел девствеността й. Широката, ехидна усмивка на лицето му, до болка позната на Мери, я накара да потръпне.
— Затвори вратата — сухо каза тя.
Докато изпълняваше желанието й, усмивката му се промени и сега вместо подигравателна бе станала похотлива.
— Значи все пак дойде — самодоволно рече той. — Липсвам ли ти, Мери?
Младата жена направи отрицателен знак с глава.
— Не се ласкай излишно — пренебрежително каза тя. — Тук съм по работа.
Виктор, изглежда, не й повярва, но остана сдържан. Мери го дари с резервирана усмивка.
— Ти ме научи на много неща, Виктор — каза тя с равен глас. Привидното й спокойствие й костваше неимоверни усилия. — Както сам ми обеща в началото. — Тя побърза да угаси проблесналата в очите му искрица надежда: — Научи ме да не се доверявам на никой мъж, защото всички вие сте безскрупулни лъжци. От теб научих, че мъжете са егоисти, които без никакви угризения се хвърлят от едни обятия в други.