— Просто е станала грешка — каза Джон. — Нищо фатално не се е случило.
В действителност то си бе истински провал. Терънс не само не се бе оказал в затвора, но и въобще не бе напускал дома си, където го завариха след като часове наред се бяха скитали, питайки се дали все още е жив.
— Информацията дойде от самия Чадуик — напомни Макс на мъжете, събрали се в кабинета му. — Това е първият случай, в който той прави грешката да съобщи, че е арестувал някого, без да го е направил в действителност.
— Може би е имал намерение да го стори, но ние сме го изпреварили — каза Луис, свивайки рамене. — Сега Терънс е далеч от Чарлстаун, така че, ако Чадуик реши да го арестува, ще остане неприятно изненадан.
Всички се засмяха, но Макс остана мрачен.
Той реши да отложи проблемите за по-късно. Точно сега копнееше да се качи в стаята си, да хвърли дрехите си на пода и да се вмъкне в леглото при Пенелопа. Искаше да я люби, да се слее с нея. Тя единствена бе способна да разсее мрака в душата му и като истинска фея да го избави от всички грижи.
Тя бе вълшебница.
В стаята цареше непрогледен мрак, но Макс успя пипнешком да се добере до леглото.
— Върнах се — каза, очаквайки Пенелопа да го повика при себе си.
Обаче не чу гласа й, нито усети някакво движение. Запали свещта и откри, че леглото е празно.
По пътя към дома си бе представял срещата им, очакващата го Пенелопа, щастливото й лице…
Реши, че е отишла да вземе някоя книга или скицника от спалнята си и е останала там. Бутна вратата на стаята й, без да чука. Онова, което видя вътре, спря дъха му.
Дрехите й бяха разпилени по леглото — рокли и фусти, обувки и корсажи се валяха в безпорядък върху сатенената завивка.
— Пенелопа? — прошепна той, без да чака отговор. Стаята бе призрачно тиха. — Пенелопа? — гласът му заглъхна между четирите стени.
Нещо се бе случило, нещо ужасно, а вината за това бе само негова.
Макс дочу нечии стъпки по коридора, сетне до него достигна мрачният глас на Далтон. Занемял от ужас, Макс бе напълно неспособен да извика приятеля си.
След няколко мига Далтон влезе в стаята. В ръката си държеше някакъв лист.
— Нещо се е случило — тихо каза той.
— Зная — едва промълви Макс.
— Намерих това на бюрото в стаята си. — Далтон му подаде листа. — Наистина съжалявам, Макс.
Максимилиан безмълвно прекоси стаята и взе бележката от Далтон, който все още стоеше в рамката на вратата. Останалите се бяха събрали в коридора и чакаха мълчаливо, докато Макс четеше бележката.
Пенелопа бе в ръцете на Чадуик. Макс бе разбрал това, още с влизането си в стаята й.
Бележката не бе адресирана до него, а до Синьото острие. Указанията вътре бяха пределно ясни. На посочени от Чадуик дата, място и час щеше да се извърши размяната. Синьото острие срещу Пенелопа Бродерик. Всяко неспазване на инструкциите ще коства живота на госпожа Бродерик.
Всичко, което му оставаше сега, бе да чака следващото съобщение на Чадуик.
Далтон тихо разказа съдържанието на бележката на останалите, докато Макс отново и отново препрочиташе думите. Осъзна, че бе безсилен да промени фактите, колкото и отчаяно да желаеше това.
— Защо е било оставено в твоята стая? — попита той, вдигайки най-сетне поглед от бележката.
— Не зная. Може би е случайност.
— Чадуик не върши нищо случайно — мрачно каза Макс. Една врата се отвори шумно в края на коридора.
— Какво става? — попита Мери и се прозина сънено. — Чух някакви гласове… — Тя занемя при вида на струпалите се пред спалнята на Пенелопа мъже.
Далтон се промъкна между Луис и Бек.
— Имам лоши новини — нежно каза той.
Някой бе направил ужасно кафе, но Мери го изпи с благодарност. Слънцето вече грееше, но на масата в трапезарията все още гореше свещ.
Далтон бе неотлъчно до Мери, успокояваше я, уверяваше я, че Пенелопа щяла да се върне съвсем скоро, постоянно я питаше дали е добре и дали няма нужда от нещо.
Бе загрижен за братовчедка й, но не толкова, колкото бе очаквала. Навярно той не обичаше Пенелопа повече от нея.
За сметка на това Максимилиан изглеждаше напълно сломен. Седеше, стиснал глава в ръцете си, с разпилени по раменете коси.
Надниквайки в очите му, Мери бе открила такава болка, че повече не посмя да го погледне. Дали щеше да продължи да страда за Пенелопа, когато узнаеше за любовната й връзка със собствения му иконом?
— Защо се случи всичко това? — попита Мери, втренчена в тъжните лица пред себе си. Хелън едва сдържаше сълзите си, а веселякът Луис видимо бе паднал духом. Дали бяха забелязали, че тя не бе проронила нито една сълза за братовчедка си? — Защо Виктор отведе Пенелопа?